Лий Чайлд - Издирваният

— Би ли проверил дали има свободни стаи, Ричър? — подхвърли Алън Кинг.

— Очевидно има — отвърна Ричър. — Преброих дванайсет врати и само две коли.

— Добре, в такъв случай би ли ни регистрирал?

— Не съм най-добрият избор за тази задача — поклати глава Ричър.

— Защо?

Защото точно в този момент не искам да сляза от колата, отговори наум Ричър. Защото вече нямам контрол над ключа за запалването.

— Защото нямам кредитна карта — каза той.

— Наистина ли?

— Нямам и документ за самоличност, ако не броим един стар паспорт. Срокът му е изтекъл преди години, а на някои хора това не им харесва.

— Но имаш шофьорска книжка, нали?

— Нямам.

— Нали досега ти ни вози?

— Не казвай на ченгетата.

— Шофирането без документ за правоспособност е престъпление.

— По-скоро осъдително поведение — поклати глава Ричър.

— А имал ли си някога книжка?

— Не. Цивилна не.

— Държал ли си изпит?

— Предполагам. Май беше в армията.

— Не си ли спомняш?

— Помня, че се готвих за изпит, но нямам спомени да съм се явявал.

— Аз имам кредитна карта — обади се Маккуин. — Ще дойда с теб.

Това го устройваше. Не искаше да бъде сам извън колата, но от друга страна, не искаше Кинг и Маккуин да избират стаите. Искаше да има някакъв контрол върху местоположението на всеки един от тях. Отвори вратата, Маккуин също. Слязоха едновременно. Маккуин се оказа на три метра от фоайето, а Ричър — малко по-далече, от другата страна на колата. Маккуин го изчака да я заобиколи. Ричър забави крачка и направи любезен жест с дясната си ръка. След теб . На практика не беше любезност, а проява на предпазливост. Никак не му се щеше да крачи пред човек, който държи оръжие в джоба си. Не че имаше сериозни опасения. Маккуин едва ли щеше да го застреля точно тук, в присъствието на администратора и още двама гости на мотела, които със сигурност щяха да чуят изстрела.

Маккуин тръгна по старателно оформената пътека от тухлички, която свършваше пред входа на рецепцията. Ричър го последва. Маккуин отвори вратата, а Ричър се пресегна да я задържи и повтори любезния си жест. След теб.

Маккуин влезе. Ричър го последва. Подът на фоайето беше покрит с линолеум. Четири евтини плетени стола около ниска масичка. Друга, по-висока маса с купчина запечатани пликчета кафе и стек картонени чаши. На стената имаше дървена етажерка с отделения, в които лежаха прегънати рекламни брошури на местните туристически забележителности. Но повечето отделения бяха празни.

Единият край на гишето опираше в дясната стена, а разстоянието между другия му край и масата с кафето до лявата стена беше не повече от два метра. От офиса долитаха тихите звуци на включен телевизор, а под вратата се виждаше ивица синкава светлина. Маккуин подпря лакти в дясната част на плота, а Ричър се изправи вляво от него.

— Ехо? — подвикна Маккуин.

Никакъв отговор.

Почука по плота с кокалчетата си и отново подвикна:

— Ехо?

Никакъв отговор.

— Такова е обслужването навсякъде — тихо промърмори той. — Неспасяемо.

После отново почука, този път по-силно.

— Ехооо! — повиши глас той.

Пак никакъв отговор.

— Я иди да почукаш на вратата — подхвърли Маккуин.

Това означаваше, че за пръв път от началото на маневрата Ричър щеше да се окаже с гръб към оръжието. Но нямаше как да откаже. До вратата се стигаше през празното пространство вляво, а той стоеше именно там. Толкова по въпроса. Хореография и геометрия. Неизбежни като съдбата.

Ричър се промуши между ръба на гишето и масата с кафето. Обърна се за миг и погледна навън през прозореца. Шевролетът продължаваше да стои под навеса. Двигателят работеше, но колата не беше помръднала. От ауспуха ѝ излитаха облачета бяла пара. Но Маккуин беше оставил вратата си отворена. Това беше първият предупредителен сигнал.

Вторият бяха стъпките по линолеума. Раз-два, раз-два, в бърз ритъм. Звук, който съвпадаше напълно със стъпките на човек, който отстъпва назад или прави крачки встрани.

Третият сигнал отекна като леко шумолене на памучна тъкан, а може би потъркване на вълна върху метал. Точно като нещо тежко, което излиза от джоба.

Ричър светкавично се завъртя към Маккуин и видя дулото на малък пистолет от неръждаема стомана, насочен в лицето му.

Оръжието беше „Смит & Уесън“, модел 2213. Най-малкият автоматичен пистолет от широката гама на фирмата. Дължина на цевта осем сантиметра, патрони за пушка .22 калибър, осем броя в пълнителя. Елегантно, но сериозно оръжие. Маккуин боравеше с него изключително бързо. Феноменално бързо. Като факир. Като магьосник. В един момент пистолета го нямаше, а в следващия просто кацна в ръката му. Ей така, от нищото.