Лий Чайлд - Издирваният

Соренсън се отби при Доусън и Мичъл и им обясни какво е решила да направи. Не им предложи да ги качи в своята кола, защото очакваше да я последват с тяхната. По нейно мнение всички агенти от Отдела за борба с тероризма биха изпитали удоволствие от подобно преследване. Тези обаче обявиха, че остават тук, насред пущинаците на Небраска. Направиха го с удоволствието на доброволци. Не ги интересувало какво ще се случи в Айова. Разбира се, това не било проява на неуважение към този чудесен щат. Но в момента той просто не бил обект на терористична заплаха.

— Ами ако се окаже, че базовият лагер на терористите е именно там? — подхвърли Соренсън. — Нещо като временно убежище?

— Сериозно ли говорите? — попита Мичъл.

— Не съвсем.

— Ще се обадим в Сейнт Луис — каза Доусън. — На практика те отговарят за Югоизточна Айова. Ще бъдат готови за евентуална намеса.

Соренсън не каза нищо на Лестър Л. Лестър-младши от Държавния департамент. Просто го игнорира. Помоли Гудман да я откара до изоставената помпена станция, където се прехвърли в собствената си кола, включи джипиеса и се понесе към междущатската магистрала със сто и четирийсет километра в час, включила сигналните светлини.

Фалшив изход, отново си помисли Ричър. Тъмни междуселски пътища и отдавна затворени заведения. За бензиностанцията сбърка, но мотелът може би изобщо не съществуваше. Съотношението между лъжа и истина на табелите и билбордовете, тоест в рекламата, беше някъде около петдесет на петдесет. По време на своите пътувания беше виждал много изоставени мотели. Америка бе пълна с такива. Приличаха на някакви капсули на времето, замръзнали в друга ера и друг живот. Понякога семпли четвъртити постройки, понякога по-нестандартни, всички те бяха доказателство за продължителното и тъжно западане на енергията и амбициите на своите собственици, станали жертва на непостоянството на обществения вкус. Една седмица в бунгало на брега на някое мръсно езеро вече не беше достатъчна. Днес на мода бяха круизите, Вегас и Вирджинските острови. Те красяха витрините на туристическите агенции. Самият Ричър прекрасно знаеше къде обичат да ходят туристите и къде не. Не виждаше причина някакъв мотел в прашните пущинаци на Айова да има успешен бизнес през последните трийсетина години. Което беше жалко, защото нощуването на подобно място би му предложило цял нов свят от възможности.

Бяха изминали поне петдесет километра, откакто напуснаха онази бензиностанция на „Шел“. Но табелите, обещаващи подслон, продължаваха да се появяват след всеки завой, а белите им стрелки бяха едновременно категорични и неубедителни, обнадеждаващи и безнадеждни. Маккуин не изглеждаше притеснен. Беше все така буден и бдителен и от него се излъчваше самоувереност. Очевидно имаше пълно доверие на табелите.

След което се оказа, че отново е прав. Километър и половина по-късно стана ясно, че Ричър пак е сбъркал, за втори път през тази дълга нощ. В небето напред и малко вляво се появи бледо сияние, което бавно се превърна в отделни електрически крушки, монтирани на около метър височина по протежението на дълга и ниска сграда със стандартна архитектура. Тъмнокафява външна облицовка, рецепция и офис в северния край, с автомат за кока-кола близо до входа. Имаше солиден навес с колони. На юг се редяха стаите. Врата, прозорец, врата, прозорец, нижещи се в дълга редица. Общо дванайсет стаи. Пред всяка врата имаше по два бели пластмасови стола. Ниско разположените крушки осветяваха тесния тротоар пред сградата. Пред две от стаите имаше паркирани автомобили — стар ръждясал седан и огромен пикап, нашарен като дизайнерски мотоциклет. Трета кола беше плътно залепена за стената на офиса — вносна сапунерка с три врати, малко по-голяма от количка за голф. Най-вероятно превозът на нощния администратор.

Алън Кинг намали и спря на седем-осем метра от входа на мотела, оставяйки двигателя да работи. Внимателно огледа сградата от единия до другия край.

— Добре ли е? — подхвърли той.

— За мен да — кимна Дон Маккуин.

Кинг не поиска мнението на Карън Делфуенсо. Нито помен от демократична тристранна дискусия. Той просто натисна газта и вкара колата под арката пред главния вход. Предницата беше обърната на север и стаите останаха зад тях. Неудобно, защото след регистрацията трябваше да се върне на заден ход.

Фоайето с рецепцията беше осветено от нощна лампа. На нейната светлина се виждаха гишето и затворената врата зад него, през която несъмнено се влизаше в офиса. По всяка вероятност дежурният администратор беше именно там, заспал на някой стол. Върху гишето имаше ваза с изкуствени цветя.