Лий Чайлд - Издирваният

Той обаче продължаваше да седи в колата и да гледа право пред себе си.

Ричър се обърна и видя вратата в дъното на магазина. Върху нея бяха залепени две фигурки. Едната с пола, другата с панталон. Той приближи и я отвори. Отзад имаше нещо като малко антре с още две врати — едната с мъжка, а другата с женска фигурка. На стената между двете беше окачен нов телефонен автомат с прозрачна каска отгоре. За акустична изолация.

Погледна през вратата. Кинг наливаше бензин, а Маккуин се беше извъртял и краката му опираха в асфалта. Вероятно за удобство, защото не мърдаше.

Поне все още не.

Ричър провери дамската тоалетна. Прозорци нямаше. Следователно нямаше и път за бягство.

Надникна и в мъжката. Същата история. Нямаше прозорци, нямаше евентуален път за бягство. Издърпа няколко книжни салфетки от кутията на мивката, излезе обратно в антрето и ги сви на топка, която пъхна между вратата и рамката, откъм пантите. Вратата остана открехната няколко сантиметра. Десетина, ако трябваше да бъде точен. Върна се обратно и провери гледката от мястото на телефона. Видя малка част от магазина и част от вратата. Не цялата, но достатъчно, за да разбере дали се отваря или не. Надяваше се, че няма да се отвори.

Вдигна слушалката и набра 911. Насреща вдигнаха почти веднага.

— Откъде се обаждате? — прозвуча гласът на диспечера.

— Свържете ме с ФБР — каза Ричър.

— Откъде се обаждате, сър? — настоя гласът.

— Не ми губете времето.

— От какво се нуждаете? Пожарна, полиция, линейка?

— Трябва ми ФБР.

— Сър, вие сте се свързали със спешен номер деветстотин и единайсет.

— От дванайсети септември две хиляди и първа са ви монтирали бутон за пряка връзка с ФБР.

— Откъде знаете?

— Отгатнах. Натиснете този бутон, при това веднага!

Очите му бяха заковани върху малката част от входната врата, която се виждаше през процепа. Нищо не се случваше. Все още. Звукът в слушалката се промени. Мъртва тишина, последвана от различен сигнал.

После се чу друг глас.

— ФБР. Какъв е спешният ви случай?

— Разполагам с информация, която вероятно ще заинтересува вашето оперативно бюро в Омаха, Небраска.

— От какъв характер е вашата информация?

— Просто ме свържете, по възможност веднага.

— Как се казвате, сър?

Ричър знаеше всичко за дежурните офицери нощна смяна. По време на службата си беше разговарял с хиляди от тях. По принцип се деляха на два типа: недоверчиви, следователно несигурни, или възбудени, следователно амбициозни. Отлично знаеше какво минава и какво не. Отдавна беше усвоил правилния психологически подход.

— Или ме свържете веднага, или ще изгубите работата си — рече с гробовен глас той.

Последва тишина.

И накрая нов сигнал за набиране.

В същия момент външната врата се отвори. Ричър чу шумното мляскане на гуменото уплътнение и видя как ослепително бялата рамка на външната врата се раздвижва. Накрая видя и част от синьо рамо, последвано от звучно почукване на подметки.

Остави слушалката. Направи крачка напред, грабна топката салфетки с едната си ръка, а с другата бутна встрани вратата на тоалетната. Захвърли хартията зад гърба си и миг по-късно се озова лице в лице с Дон Маккуин.

Ричър и Маккуин мълчаливо се разминаха. Гърди в гърди, както го правят хората в обществените тоалетни. Маккуин влезе в кабинката, а Ричър тръгна да прекосява магазина към барплота, върху който имаше кафе машина. Лъскава и нова, изцяло хромирана, по всяка вероятност италианска, а може би и френска. Със сигурност европейска изработка. Пускаше по едно кафе след натискане на голям бутон. Правеше го толкова бавно, че Маккуин излезе от тоалетната още преди да се напълни последната чаша. Което беше добре, защото волю-неволю Маккуин трябваше да занесе две чаши до колата, а това означаваше, че ръцете му ще бъдат заети. Винаги е по-добре, когато ръцете на въоръжените мъже са заети. Такова беше експертното мнение на Ричър.

Той взе останалите две кафета — без захар и сметана. Едното беше за него, а другото за Карън Делфуенсо. Алън Кинг все още беше извън колата, която продължаваше да стои пред колонката. Електронният дисплей показваше, че в резервоара са влезли по-малко от шестнайсет литра.

— Оттук нататък ще карам аз, Ричър — обяви Алън Кинг.

— Наистина ли? — изненада се Ричър. — Но аз все още не съм изминал моите петстотин километра.

— Промяна в плановете. Отиваме в близкия мотел, където ще прекараме остатъка от нощта.