Лий Чайлд - Издирваният

Ричър се закова на място. Дулото беше на по-малко от три метра разстояние. Дългата дясна ръка на Маккуин го държеше стабилно, малко над хоризонтално положение. Беше заел странична стойка, с леко извърната глава. Едното му око беше леко примижало. Пръстът му на спусъка беше побелял. Лоша работа.

Флоберовият патрон .22 калибър беше сред най-старите боеприпаси в света, изключително широко разпространен. От 1887 година насам годишното му производство надхвърляше два милиарда броя. Защото този патрон беше евтин, безшумен и предизвикваше много лек откат. Но едновременно с това беше ефективен. Изстрелян от пушка, с лекота ликвидираше плъх или катерица от 150 метра, кучетата и лисиците от 120, а възрастните койоти — от 50.

Насочен в човешка глава от разстояние три метра, той беше унищожителен.

Дори и изстрелян от пистолет с къса цев.

Лошо. Много лошо.

Ричър вече не виждаше шевролета. Пречеше му фигурата на Маккуин. Това не беше толкова лошо. Поне Делфуенсо нямаше да бъде свидетелка на това, което предстоеше. Поне то ѝ беше спестено.

Но Ричър предпочиташе да разглежда ситуацията от по-оптимистичната ѝ страна. Както винаги. Първи аргумент: съществуваха четири възможности да не улучиш, когато използваш пистолет с къса цев. Включително и от три метра, включително и когато мишената е добре очертана. И те бяха следните: при твърде висок изстрел, при твърде нисък, при пропуск вляво или пропуск вдясно.

Най-вероятната от тези възможности беше първата — да стреляш над целта.

При стрелба всички пистолети имаха вертикален откат. Действие и противодействие — основен физически закон. Новаците в употребата на автоматично оръжие се целеха хоризонтално и куршумът се изстрелваше нагоре. Класическа грешка. Деветдесет процента от обучението се занимаваше със задържането на цевта надолу. Заглушителите също помагаха заради допълнителната си тежест.

Нямаше причини да се надява, че Маккуин е новак в стрелбата. Ако пропуснеше, то щеше да е, защото куршумът е минал над главата му. Поради законите на физиката.

После се случиха четири неща едновременно.

Ричър внезапно издаде някакво нечленоразделно мучене, Маккуин се стресна и изненадано отстъпи крачка назад. Ричър се хвърли напред, а Маккуин натисна спусъка. И не улучи.

Не улучи, отчасти защото главата на Ричър вече не беше там, където се очакваше да е. Ушите му забучаха от грохота на изстрела. Не беше особено силен, но в затвореното помещение прозвуча оглушително. Едновременно с това Ричър чу как куршумът се удря в стената зад главата му. След това рухна на пода. Първо коленете, после бедрата. Тялото му светкавично се извъртя и изчезна зад гишето. Нямаше план. Действаше интуитивно, стъпка по стъпка. Оставаш жив и чакаш какво ще ти предложи следващата част от секундата. Докато летеше към пода, го обзе мигновеното желание да запрати гишето срещу Маккуин. Разбира се, ако не беше завинтено в пода. Следващата му мисъл беше да се претърколи назад и да проникне в задната стаичка, където трябваше да има прозорец — затворен поради студа, но все пак преодолим чрез рискован плонж с лактите напред. Евентуалните порязвания от стъклото бяха за предпочитане пред куршум в главата.

Битка или бягство?

Оказа се, че и двете са излишни. Грохотът от изстрела започна да заглъхва. Ричър долови поскърцването на стъпки по линолеума. Той сграбчи с две ръце долната част на гишето и едновременно с това тялото му се стрелна надясно. Бърз и мощен напън, който се оказа напразен, тъй като успя да зърне как Маккуин се втурна през входната врата, пробяга по извитата алея и скочи в колата. Двигателят изръмжа, гумите изсвириха и изпод тях излетя синкав дим. Ричър се надигна на колене и изпъна гръб. Навреме, за да зърне как Маккуин затръшва вратата, а колата прави остър обратен завой и се насочва към пътя. Последното нещо, което Ричър успя да види, беше някакво бяло петно на задното стъкло. Бледото лице на Карън Делфуенсо с отворена, разкривена от ужас уста.

Ричър остана на колене. Тишината бавно се завръщаше. От тавана падаха прашинки гипс, които бързо покриваха раменете и косата му. Въздухът под входната арка продължаваше да мирише на изгоряла гума. Малкият синкав облак бавно се носеше след колата, направила остър обратен завой. Сякаш беше описание, обяснение, а може би и доказателство на случилото се. После изведнъж се разтвори във въздуха и изчезна, все едно никога не е бил там.

Вратата на офиса се открехна и в процепа се появи главата на нисък дебел мъж, който предпазливо се огледа, спря очи на Ричър и обяви: