Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гърни преглътна последната глътка от все още топлото си кафе.

– Просто се опитвам да събера на едно място всичко, за да разберем какво ни остава да добавим. Неговата категорична решимост да прави нещата по свой начин, високата му интелигентност, съчетана с пълна липса на емпатия, патологичният му гняв, уменията му да убива, апетитът му за масови убийства – събрано на куп, всичко това явно прави малкия Питър Пан върховен маниак на тема контрол, при това излязъл от ада. Да добавим и последния експлозивен елемент – липсващия край, тайната, каквато и да е тя, която отчаяно се опитва да скрие и се бои, че можем да научим. О, и още нещо, което Ангелидис ми каза – за малко да забравя да го спомена. Малкият Питър обича да пее , докато стреля по хората. Съберете всичко това заедно и то изглежда като перфектната рецепта за интересно финално действие на случая.

– Или като шибано вселенско бедствие – каза Хардуик.

– Предполагам, че може и така да се каже.

– Има ли положителна страна на всичко това? – попита Ести. В изражението й се смесваха надежда и притеснение и притеснението вземаше надмощие.

– Така мисля – каза сухо Гърни. – Представата ми за Паникос е, че неговата върховна мотивация е омразата, вероятно насочена към всяко човешко същество на планетата. Но тактиката му, планирането – тези елементи са добре обмислени и изчерпателни. Успехът в професията му зависи от това да спазва деликатния баланс между силния си апетит за кръв и хладнокръвния процес на обмисляне. Доказателство за това е и поведението, което виждаме, и онова, което Дони Ейнджъл ми каза. Погледнато отвън, Паникос е благонадежден бизнесмен, който невъзмутимо приема трудни поръчки. Отвътре обаче е яростно малко чудовище, чието основно удоволствие – може би единственото – е убийството.

Хардуик се изсмя с обичайния си лаещ смях.

– Мъничкият Питър би бил голямо просветление за всеки терапевт, който проповядва за „детето вътре в нас“.

Гърни също се изсмя неволно.

Ести се обърна към него.

– Значи е отчасти умен тактик, отчасти психопат. Мотивът му е лудостта, но методът му е рационален. Да кажем, че си прав. До какво ни води това?

– Тъй като деликатният баланс между лудост и логика при него работи много добре, трябва да го нарушим.

– Как?

– Като атакуваме най-слабото му място.

– Което е?

– Тайната, която се опитва да защити. Това е нашият път. Начинът да проникнем в мисленето му. И начинът да разберем убийството на Карл и това кой го е поръчал.

– Нямаше да е зле, ако знаехме каква е шибаната му скъпоценна тайна – намеси се Хардуик.

Гърни вдигна рамене:

– Всичко, което трябва да направим, е да го накараме да си помисли, че знаем или че ще разберем. Трябва да разиграем игричка вътре в главата му.

– И какъв ще е смисълът на тази игра? – попита Ести.

– Да нарушим внимателното изчисление, на което той разчита за своя успех и за оцеляването си. Да забием чук между лунатика, който се крие дълбоко в него, и рационалната му поддържаща система.

– Изгубих те. За какво говориш?

– Ще приложим натиск по начин, който заплашва чувството му за контрол. Ако контролът е най-голямата му мания, той е и най-голямата му слабост. Отнеми на маниака чувството за контрол и резултатът е абсолютна паника при вземането на решения.

– Чуваш ли какво казва човекът? – намеси се Хардуик. – Смята да бръкне в окото на масов убиец, за да види какво ще стане.

Начинът, по който го каза, очевидно изостри нарастващото притеснение на Ести. Тя се обърна към Гърни:

– Да предположим, че след като приложим този „натиск“ върху Паникос, той убие още шест или седем души. Тогава какво? Ще приложим още натиск? И той ще избие още дузина случайни жертви. И после?

– Не казвам, че няма риск. Но алтернативата е да го оставим да се скрие в сенките. Точно сега сме го притеглили достатъчно близо до повърхността. Почти сме стигнали до него. Искам да остане тук, да подклаждам страха му, да го накарам да извърши нещо глупаво. А що се отнася до потенциалното избиване на невинни хора, можем да премахнем фактора случайност от решението му. Ще му осигурим конкретна мишена и ще я използваме, за да го хванем в капана.

– Мишена? – шоколадовите очи на Ести се разшириха.

– Трябва да го накараме да се фокусира върху това, което искаме ние. Не е достатъчно просто да повишим нивото на заплахата и да го тласнем до ръба. Трябва да успеем да овладеем реакцията, която ще провокираме – да я задържим насочена в контролирана от нас посока и в контролирано от нас време.