Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гърни се зачуди дали му се сторило, или наистина долови не толкова добре прикрита заплаха в натъртването на този приоритет. Вместо да продължи с темата, реши да смени посоката.

– Изненада ли се от смъртта на Карл?

Въпросът предизвика забележимо колебание у Джона, който преплете пръсти пред гърдите си, преди да отговори.

– И да, и не. Да, защото всеки човек първоначално би се стреснал от тази крайна форма на агресия. И не, защото убийството не е изненадващ край за хора, водещи живота на Карл. Лесно бих могъл да си представя как някой от близките до него хора би бил тласнат към подобна крайност.

– Дори някой като Кей?

– Дори някой като Кей.

– Или някой като теб?

Джона поднесе отговора си с честно намръщване.

– Или някой като мен. – После погледна, без да се опитва да го прикрие, към часовника си.

Гърни се усмихна.

– Само още няколко въпроса.

– Имам друго насрочено събитие след десет минути, но продължи, моля.

– Какво мислиш за Мик Клемпър?

– За кого?

– Главният следовател по убийството на Карл.

– А, да. Какво мисля за него? Мисля, че вероятно има проблеми с алкохола.

– Разпитва ли те?

– Не бих го нарекъл „разпит“. Зададе ми няколко основни въпроса на гробището в деня на убийството. Взе контактите ми за връзка, но повече не ме потърси. Не ми направи впечатление на особено старателен... или заслужаващ доверие.

– Ще се изненадаш ли, ако научиш, че е укрил доказателства?

– Не бих казал, че ще се шокирам – отвърна Джона и наклони глава. – Да не казваш, че е използвал незаконни начини, за да осъди Кей? Защо ще го прави? – попита той с любопитство.

– Поверително е, във връзка с процеса на обжалване, съжалявам. Но повдига важен въпрос. Ако допуснем, че Кей не е убила Карл, очевидно някой друг го е направил. Фактът, че истинският убиец е на свобода, някъде наоколо, не те ли притеснява?

– Да ме притеснява ли? Не. Карл и аз бяхме на противоположната страна на всяко бизнес решение, на всяко действие, свързано с компанията – както и по всеки личен въпрос, който някога е трябвало да бъде решен. Никога не сме имали едни и същи приятели, едни и същи цели, нищо. Крайно невероятно е да имаме и едни и същи врагове.

– Последен въпрос. – Този път Гърни направи по-драматична пауза, по-скоро заради ефекта, отколкото заради нерешителност. – Какво би казал, ако ти съобщя, че смъртта на майка ти може да не е нещастен инцидент?

– За какво говориш? – Джона премигна смаяно.

– Появи се доказателство, което свързва смъртта й с тази на Карл.

– Какво доказателство?

– Не мога да ти кажа. Но изглежда доста убедително. Можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която човекът, който е решил да убие Карл, би пожелал и смъртта на майка ви?

Изражението на Джона бе застинала смесица от емоции. Най-разпознаваемата беше страх. Но дали беше страх от неизвестното? Или бе страх от неизвестното, което бе станало известно ? Поклати глава.

– Аз... Не знам какво да кажа. Виж, трябва да знам какво... За какво доказателство говориш?

– В момента е изключително поверителна част от процеса по обжалването. Ще се погрижа обаче да те осведомя възможно най-скоро.

– Това, което казваш... е безумно странно. Абсолютно нелепо.

– Може и да изглежда така. Но ако ти хрумне някакво обяснение, всеки сценарий, който смяташ, че може да свърже тяхната смърт, моля те, сподели го с мен веднага.

Единствената забележима реакция на мъжа бе леко кимване.

Гърни реши отново да смени рязко посоката.

– Какво е мнението ти за дъщерята на Карл?

Джона преглътна и се размърда в стола си.

– Да не би да ме питаш дали тя... дали тя би могла да убие баща си? И баба си? – погледна го абсолютно объркано. – Нямам представа. Алиса е... не съвсем стабилна, но... Баща си? Баба си?

– Не съвсем стабилна в какво отношение? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

– Не. Не сега. – Джона погледна часовника си, макар очевидно да бе смаян от посоката на разговора им в последните минути. – Наистина трябва да тръгвам. Наистина. Съжалявам.

– Последен въпрос. Кой друг би могъл да иска смъртта на Карл?

Джона разпери ръце в знак на истинска досада от въпроса.

– Всеки. Всеки, който е общувал достатъчно отблизо с него, за да различи загнилата същност зад усмивката.

– Благодаря ти за помощта, Джона. Надявам се, че ще имаме възможност отново да поговорим. Между другото, каква е днешната тема?

– Съжалявам, какво?

– Днешната тема на сайта ти.