Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Краката на Сакони са свити настрани и между коленете и гърдите му има огромно кърваво петно. Гория премества крайниците и се навежда над тялото. Всичко е в кръв, но той е почти сигурен, че ученият е бил прободен в сърцето. Изправя се, заобикаля леглото и поглежда жената. Тя е млада – максимум на двайсет и пет – и красива. Или по-скоро е била красива.

Има само две рани: една през гърлото и една в сърцето. Гория се опитва да си представи как е била убита. Убиецът е трябвало да дръпне дългата ѝ коса назад и да я погледне право в очите, докато прерязва гръкляна ѝ. После, докато се е задушавала, е затиснал гърчещото се тяло, за да прободе сърцето.

Мисълта за тази жестокост кара детектива да въздъхне. Той поглежда между бедрата на жената и под гърдите ѝ. Не изглежда да е била сексуално насилена. Професионални убийства. Нито повече. Нито по-малко. Той слиза на долния етаж и отваря вратата.

Ник го поглежда изнервено:

– Защо се забави толкова?

– Сакони е мъртъв. Също и жената, с която е бил през нощта. Закъсняхме.

Ник пристъпва напред.

– Не. Не може да влизаш.

– Какво?

– Ще се обадя в полицията. Не можем да оставим труповете така и не можем да замърсяваме местопрестъплението повече, отколкото вече го направих.

– Обади им се тогава. Обаче аз ще вляза. Убиецът на тези хора може да е убил и Тамара Джейкъбс.

Гория неохотно го пуска да мине. Ник изтичва горе, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато влиза, момичето сякаш го гледа. Долният чаршаф е наквасен с кръв. Той спира, изважда блекберито си и включва камерата. Бързо и професионално обикаля стаята и прави колкото може повече снимки. Качва се на един стол и заснема всичко отгоре. После се приближава и фотографира раните в близък план.

Чува Гория да говори по телефона на долния етаж и предполага, че полицията скоро ще дойде. Прибира блекберито в джоба си, влиза в банята и взема рулото тоалетна хартия от подставката.

Телата са близо едно до друго в леглото – убиецът сигурно е влязъл в пряк контакт, може би е опрял дрехите или кожата си в тях. На въжетата, стягащи китките на Сакони, намира два черни косъма, вероятно оставени от ръцете на убиеца, когато е връзвал възлите. Ник откъсва няколко парчета тоалетна хартия и с тях внимателно взема пробата.

Премества се при мъртвото момиче. Тиксото. Има макар и малка вероятност убиецът да е оставил отпечатъци върху тиксото, с което е залепил устата ѝ. Ник знае, че ако го махне, патологът ще разбере. Знае, че карабинерите ще побеснеят, ако бърника по телата.

Въпреки това го прави. Пресяга се над момичето, хваща края на тиксото и го отлепва. Кожата ѝ се вдига, бяла и гладка, и въпреки че е мъртва, той потреперва. Тиксото виси от ръката му като леплива лента против мухи. Не му се иска да залепва двата му края един за друг – може да заличи отпечатъците. Затова бързо, но внимателно го залепва върху огледало на тоалетката в стаята, и го заглажда.

– Ник, идвай!

Ник вдига столчето пред тоалетката и удря с него огледалото. Когато се навежда, чува стъпки по стълбите и бързо прибира парчето със залепеното тиксо.

Гория се показва на вратата с телефон в лявата ръка.

– Какво правиш?

– Няма значение. Дай ми ключовете от колата.

110

САНТА МОНИКА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Все още обхваната от мисли за зомбирания компютър, Ейми Чан завършва сутрешния си крос по белия калифорнийски пясък.

Кой проникна в машината и провали работата ѝ? Часове усилен труд. Десетки файлове. Тя се моли на Господ поне някои от документите ѝ да бъдат спасени.

Взема си душ, после слага дънки и розово горнище на анцуг. Очертава се хубав ден и с чаша портокалов сок в ръка, тя отваря остъклената врата и сяда на огряната от слънцето тераса. Някой е вкарал вирус в компютъра ѝ, а последният човек, който ѝ изпрати нещо, беше британският професор Хейстинг-Смит. Не се връзва. Университетът в Кеймбридж не би допуснал изпращане на заразени файлове. Защитните им системи би трябвало да засекат подобно нещо. Но фактът си е факт – програмите ѝ се изтриха, след като той ѝ изпрати докладите си. В понеделник ще го сподели с охраната, за да провери дали не могат да направят нещо.

Ейми изпива сока и си спомня, че е обещала на Мици да ѝ даде професионално мнение за плащаницата. Влиза вътре и включва личния си лаптоп. Един час ѝ трябва, за да си спомни всичко, което бе написала в службата, преди компютърът да изгърми. После резюмира информацията за движението на плащаницата през последните няколко века – като най-достоверна е тази от тринайсети век до наши дни.