Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Има достатъчно опит, за да прецени, че го държат жив с някаква цел, затова животът му няма да бъде съзнателно прекратен сега. Това обаче не е голяма утеха. Освен това знае, че похитителите допускат и грешки – понякога фатални – и по небрежност може да оставят жертвите си да се задушат или да умрат от глад.

Кракси мобилизира всички умения, придобити от дългогодишен опит, и се опитва да забави пулса си. Колкото по-бавно тупти сърцето му, толкова по-бавно ще изразходи кислорода и ще живее по-дълго. Такава е математическата формула на оцеляването. Съсредоточава се толкова, че успява да почувства тихото тупкане на най-важния жизнен орган в гърдите си и сякаш чува как кръвта се забавя във вените му.

Шейсет и девет.

Петдесет и две.

Четиридесет и седем.

Това е най-ниското, което може да постигне. Четиридесет и седем удара в минута.

Преди двайсет години можеше да забави пулса си с още десет удара, но времето на най-добрата му спортна форма е отдавна минало.

– Господин Кракси, буден ли сте?

Гласът го стряска. Вдига пулса му на над шейсет удара в минута. Звучи учтиво и особено. Английски с чужд акцент. Странно е, че се обръща толкова официално към него.

– Господин Кракси.

Идва отвсякъде около него.

– Чувате ли ме?

Някъде в тъмното има миниатюрен високоговорител. Кракси няма представа къде. Той опипва студения камък, но не успява да го намери. Запазва тишина. Фактът, че похитителят си е дал труд да монтира такова устройство, означава, че иска да разговаря с него. Е, като иска, да дойде и да го измъкне от това забравено от бога място.

Мълчанието е злато. Ако има късмет, така може да си осигури златна възможност да избяга.

– Господине! – гласът се усилва и този път Кракси различава ясно акцента.

Чуждестранен. Не европейски. Може би африкански? Не, не е африкански. Арабски.

От масивния камък се чува отегчена въздишка:

– Господине, неслучайно оставих жена ви жива. Ако отказвате да говорите с мен, сигурен съм, че мога да убедя нея.

– Какво искаш? – заговаря с напрегнат глас Кракси. – Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

102

ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей криволичи по тъмните улички на Гардена, после по яркоосветената магистрала продължава към Бойл Хайтс.

Време е да посети Джени Харисън. Часовникът на таблото показва малко след четири. Има само два часа до изгрева, когато клетниците от петъчната нощна смяна ще започнат да се прибират и към автобусните спирки ще тръгнат други, недоволни, че се налага да работят в събота сутрин.

Трябва да действа бързо. Голямата стара къща тъне в пълен мрак. Той спира на улицата на абсолютно същото място, както при предишното си идване. Отново остава седнал, със смъкнато стъкло, наблюдава и се ослушва, чака да види дали някой е чул колата му и ще има глупостта да провери какво става.

В четири и десет се навежда през дясната седалка, взема автомобилната щанга, която е сложил там предварително, и слиза. Бързо минава по улицата, влиза през портата и пресича двора. Проскубаната морава наоколо мирише на кучешки изпражнения и от двете страни на пътеката има разхвърляни фасове.

Джей Джей се вмъква във входа на къщата, обръща се и се оглежда. Не се вижда нищо. Няма движение. Няма шум. Няма хора. Той хваща голямата топка на входната врата и я завърта. Ако има късмет, бравата може да е стара и да поддаде малко, колкото да му позволи да пъхне щангата.

Вратата обаче е отключена. Обхваща го радост. Тази нощ Бог наистина бди над него. Той влиза във вестибюла и типичната миризма на стара къща, в която живеят много квартиранти, удря носа му. Това го отвращава. Колко подходящо лобно място за Джени Харисън. Наоколо има няколко врати – повече, отколкото предполагаше – всичките кафяви и всичките без номера.

Джей Джей отива до основата на стълбите. Изважда мобилния си телефон и набира номера, който му даде Джени. Не очаква тя да вдигне. Сигналът отлита някъде в киберпространството. Изщракване. После над главата му се чува телефонен звън.

103

ИТАЛИЯ

В мрака се чува тропане. Не силен тътен. Не тропот на галопиращи коне върху твърда земя – по-скоро шум от чукане на кълвач върху камък.

Роберто Кракси обезпокоено извърта главата си надясно. Закрещява през стената на саркофага към невидимия си мъчител:

– Какво правиш? Какво става?

Изведнъж камъните се разтрисат. В саркофага проехтява пронизително бръмчене.

– Хей!

Каменната камера сякаш всеки момент ще се срине върху него. Кракси отново прибягва до професионалните си умения. Успокоява се. Опитва се да разбере какво става. Похитителят му работи с някаква машина. Пробива дупка. С трясък въртящата се бургия прониква през стената. Прах и стружки засипват лицето и очите на Кракси. Бръмченето спира.