Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Роберто предпазливо ляга и се изтяга с цял ръст. Малко под метър и осемдесет, той не докосва нищо нито с главата, нито с краката си. Протяга ръце и напипва нещо – камък. Само на петнайсет сантиметра напред. Пропълзява надолу. Краката му скоро опират нещо твърдо. Пак камък. Вече му става ясно. Затворили са го в тясна, запечатана каменна камера. Или, ако използва по-разпространения термин, в саркофаг.

100

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

През деня кварталът е като врящ котел: хора с всякакъв цвят на кожата сноват насам-натам, коли едва се разминават, шумът се издига като пара над улицата. В този час обаче градът е като обезлюден, тъмен и пуст, тих и призрачен.

Точно както му харесва на Джей Джей. Той оглежда за светлини от къщите и за камери за наблюдение, докато бавно минава покрай дървените постройки по улицата на Ема. Мястото, където тя живееше. Часът е три сутринта и няма нищо, което да го смути. Няма причина да не може да върне своята царица на домашния ѝ трон. Само още веднъж да обиколи квартала и ще го направи.

Джей Джей търпеливо минава по улиците, после се връща на Западна 169-а, отваря външната порта и минава по отъпканата трева до входната врата на къщата. Спира на прага ѝ. Обръща се. За последен път се оглежда, после изважда ключовете, които е взел от чантичката ѝ. Уверен, че никой не го наблюдава, пробва няколко от тях, докато успява да отключи с един месингов с квадратна глава.

Вътре е прохладно и ухае прекрасно. Изпълнено е с ароматите на Ем. Нейните парфюми, сапуни, пудри. Лаковете ѝ за коса, праховете за пране, дрехите. Той застава в мрака и ги вдишва жадно. Като че ли тя е тук, при него. Къщата е малка: само две стаи на долния етаж – дневна и тясна кухня с кът за хранене. Горе има сносна спалня, много по-малка необзаведена втора стая и миниатюрна баня с умивалник, който не е добре закрепен за стената. Той взема четката ѝ за зъби от пукнатата стъклена полица и прокарва пръст по износените ѝ косми. Затваря очи и я поднася към устата си, поглажда с нея устните и езика си. Вкусът ѝ го кара да настръхне.

Джей Джей постоява по малко във всяка стая. Взема грижливо изгладените ѝ сгънати дрехи от паянтовата ракла и ги помирисва. Отваря малкия гардероб и прегръща единствените ѝ две рокли: една къса и черна, другата – дълга, широка и пъстра като на хипи.

Ляга върху неоправеното ѝ легло, притиска лице върху отпечатъка от главата ѝ върху възглавницата, останал от последния ѝ сън тук. Иска му се да бе дошъл по-рано, да бе прекарал повече време сред вещите ѝ, да я бе опознал по-добре. Колкото и болезнено да е това, той се отърсва от емоционалните спомени и отново излиза от къщата, заобикаля и отива до паркираната на една задна улица кола.

Качва се, потегля бавно и изгасва фаровете на петдесет метра преди къщата на Ем. На десет метра преди нея изключва двигателя и оставя стария автомобил да измине остатъка от разстоянието по инерция. Заобиколен от мрака, Джей Джей седи търпеливо на шофьорското място и наблюдава улицата, оглежда къщите наоколо. След пет минути смъква стъклото и се ослушва за приближаващи коли или хора.

Нищо. Това е най-мъртвият час на нощта.

Джей Джей пристъпва към действие. Бързо. Умно. Уверено. Отваря шофьорската врата, после – задната. Хваща Ем под мишниците и я вдига от седалката.

– Извинявай – прошепва, когато краката ѝ се провлачват по асфалта.

Тръгва заднешком и я довлича до вратата, която е оставил отворена, вкарва я в къщата.

Оставя я в антрето и спокойно се връща до колата си и затваря вратите.

Знае, че няма време за губене, не може да остане още с нея, колкото и да му се иска. Отива пак в къщата, затваря входната врата след себе си и кляка, за да подхване по-здраво своята любима. Вонята на разложено месо е ужасна, но няма значение. Той я вдига с две ръце като младоженец, който внася булката си през прага.

Олюлява се, докато изкачва стълбите, и отново ѝ се извинява, когато краката ѝ се удрят в стената. Под лунната светлина, проникваща от прозореца, той я полага върху леглото. Сякаш Бог осветява пътя му, за да му позволи да се прости със своята любима. Навежда се над бледото ѝ лице и я целува по устните. След това я покрива. Подпъхва долния чаршаф под нея. Притиска го плътно около тялото ѝ. Увива я хубаво.

– Лека нощ, царице моя – прошепва от прага. – Ще се видим в отвъдния свят.

101

ТОРИНО

Рикардо Кракси има чувството, че е прекарал цяла вечност смачкан в смърдящия, тих и клаустрофобичен саркофаг, превърнал се в негов затвор.