Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

– Идеално.

Телефонът на Ник иззвънява в джоба му.

Гория оставя пистолета и бутилката „Перони“ върху кухненския плот и отива да вземе бира и за себе си.

На дисплея е изписано името на Мици.

– Ало.

– Здравей, Ник. Извинявай за одеве. Колко е часът при вас?

Той поглежда часовника си.

– Четири сутринта.

– Леле, съжалявам. Късно ли ти се обаждам?

– Вече не знам кое е късно. – Той се засмива уморено, докато вдига бутилката. – Сега ще пия една бира и се трупясвам.

Мици замълчава за момент, после казва с променен глас:

– Алфи пак ме би и този път го тикнах зад решетките.

– Какво?

– Нахвърли се върху мен и се опита да ми покаже кой командва. Нещата загрубяха.

– Добре ли си? Направи ли ти нещо този мръсник?

Гневът в гласа му я трогва.

– Нищо сериозно, не и физически.

– Ами момичетата?

– Много са разстроени.

Ник оставя бутилката и започва да крачи неспокойно.

– Слушай, майната му на това скапано разследване. Ако имаш нужда от мен, вземам първия самолет за Ел Ей.

Тя се засмива:

– Няма начин, каубой. Първо си свърши работата.

– Сериозно...

– Не, добре съм. Освен това Ейми се грижи за мен.

– Хубаво.

– И пита за теб.

– О, не се съмнявам.

– Не се шегувам. Мисля, че си пада по теб.

– Аз не си падам по нея. Вече говорихме за това. Кажи какво стана с Алфи.

– Осъдиха го. Трийсет дни в пандиза.

– И после какво?

– Не мисля да си го вземам обратно, ако това имаш предвид.

– Точно това имам предвид.

– Извадих си поука.

– Радвам се да го чуя. Ако мога да ти помогна по някакъв начин, само кажи.

– Благодаря. Ще ти кажа. В момента най-много ще ми помогнеш, ако разнищиш този проклет случай.

– Дано да се справя. Току-що се изнесох от хотела. Някой е преровил стаята ми, докато търсех Кракси.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Дейв Рокман от ФБР ме свърза с един частен детектив, който ми помогна. Добър човек на име Фабио Гория.

– Казах ти, че нямаме излишни пари, Ник.

– Нищо няма да плащаме. Правят ни услуга. Рокман ми беше задължен за едно нещо. Всъщност за няколко неща.

– Добре. А какво става с Кракси?

– Намерихме го и после го изгубихме. Дълга история. Накратко, мисля да отсвиря карабинерите.

– Няма проблем. Хайде да затварям, да те оставя да поспиш.

– Ще ти се обадя утре... тоест по-късно днес.

– Чудесно. Ще поддържаме връзка.

– Ей, Миц?

– Да?

– Радвам се, че разкара оня тъпак. Ти си страхотен полицай, страхотна майка и страхотна жена. Надявам се това да е първата стъпка към страхотния живот, който ти и момичетата заслужавате.

– Благодаря ти.

Тя затваря бързо. Не иска да показва емоциите си.

99

ТОРИНО

Във влажния вонящ мрак Роберто Кракси благодари на Господ за малките радости.

Той е жив. А знае, че много лесно можеше да е мъртъв. Опипва врата си. Болката в трахеята е силна. Толкова силна, че в момента заглушава болката от другите наранявания получени при пленяването му. След като адреналинът в кръвта му се изчерпи, всички тези места мъчително ще му напомнят за себе си.

Той бавно опипва останалата част от тялото си. Ръцете и краката не са вързани и устата му не е запушена. Похитителите явно го държат на уединено място, където са сигурни, че никой няма да чуе виковете му. Някъде извън града.

Кракси потърква китките си. Чувства неравностите от врязването на въжета в кожата. Опипва глезените си и там също открива такива следи. Похитителят е бил подготвен да го върже. Ако е бил сам, значи е достатъчно силен, за да го пренесе до колата и после дотук. Това е обезпокоителна мисъл. Не би искал да има толкова силен враг.

Той опипва лицето около устата си. Има нещо лепкаво. Остатъци от тиксо. Значи устата му е била запушена. Още един признак, че похитителят му е професионалист и е бил подготвен за всяка ситуация.

Решава да провери обстановката. Помещението, в което е затворен. Мракът е непрогледен, няма нито искрица светлина. И е студено. Той опипва пода, на който седи. Твърд и гладък. Полиран камък, не пръст. Роберто е достатъчно предпазлив, за да не прави опити да се изправи рязко – може да се удари в невидима преграда и пак да изгуби съзнание.

Вдига ръце над главата си. Или поне се опитва. В седнало положение има около педя празно пространство отгоре. Напипва тавана. Той е със същата структура като пода – студен и гладък. Каменен. Сърцето му затуптява по-силно. Кракси разперва ръцете си настрани. Там също няма много място. Може би по около педя от двете страни. Стените също са каменни.