Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Елеонора се разсмива.

– Как е? Държи се като истинска малка Мици! Вече се оплака за дрехите си. Искаш ли да говориш с нея?

– О, да, моля те.

– Давам ти я.

Чува се предаването на телефона.

– Мамо!

– О, миличка...

– Мамо, добре ли си? – гласът на Амбър е дрезгав и сънлив.

– Аз съм добре, слънчице. Не се тревожи за мен. Сега съм при Джейд и после веднага се връщам при теб.

– Тя добре ли е?

Мици се надига и се опитва да погледне през прозореца на вратата. Без успех.

– Да, така мисля, мила.

Амбър усеща безпокойството на майка си.

– Джейд ще се оправи. Тя е Фалън, а момичетата Фалън са победителки, нали?

Мици се изпълва с гордост.

– Да, такива сме. Победителки.

– Мамо...

– Какво, миличка?

– Видя ли пижамата, в която са ме облекли?

Тя се разсмива.

– Да, видях я.

– Отврат!

– Не се тревожи, ще ти донеса нова.

Поколебава се. Един въпрос разяжда сърцето ѝ. Трябва да го зададе.

– Усещаш ли краката си, миличка? Наред ли са, чувстваш ли ги нормално?

Следва дълга пауза. Отново прекалено дълга, за да ѝ хареса.

– Амбър, усещаш ли...

– Мамо, спри да ме тормозиш. Тъкмо мърдам пръстите си и проверявам, както ме помоли. Да, добре съм, но наистина ме боли много, освен това трябва да пишкам.

Мици се разсмива пак.

– Отиди да пишкаш, докато видя как е Джейд, после ще ти звънна отново. Договорихме ли се?

– Договорихме се. О, и мамо! Мооооля те, не забравяй пижамата.

Мици затваря и влиза в стаята на Джейд. Завесите са дръпнати и мястото е затъмнено и мирише на антисептик. Доброто ѝ настроение изчезва. Някоя сестра се е опитала да прикрие бруталната рана на главата, но няма как да се скрие издутината. Гледката разбива сърцето на Мици.

В ъгъла на стаята има малък гардероб и до него грижливо са подредени маратонките на Джейд, онези, които Джак купи – „Прада“. Мици си спомня, че се бе почувствала зле, когато онова прасе ги беше взело за момичетата ѝ. Сега би дала всичко на света, за да види дъщеря си отново да ходи с тях.

Пристъпва бавно до леглото. Джейд изглежда мъртвешки бледа. Ужасно нечестно е да е така близо до смъртта. Та животът ѝ тепърва предстои. Едва е започнала да се превръща в прекрасна млада жена.

Вироглава, устата, раздразнителна, ината, вечно права и по-досадна и от таралеж в гащите, но все пак прекрасна млада жена.

Мици сяда на леглото и хваща ръката на момичето, точно както бе направила със сестра ѝ преди час.

Пръстите на Джейд са студени. Ноктите ѝ са лакирани в блед телесен цвят. Лакът не е неин, а на Амбър. Явно двете са се сдобрили, преди светът да спре и всичко да избухне в адски пламъци, а Бог да се извърне от тях.

Мици продължава да държи ръката на Джейд. Притиска я до лицето си. Отпуска глава до леглото. За последен път са били така преди четиринадесет години в отделението за родилки.

Мици затваря очи и вижда светлина да прониква през завесите.

Умората я връхлита. Болката, стресът и тревогата ѝ идват в повече. Задрямва. Черната вълна, която я залива, е целебна и облекчаваща като гореща вана.

Събужда се рязко. Лицето я боли. Сякаш е одраскана. Сякаш Джейд е забила нокти в бузата ѝ. Поглежда надолу. По ноктите на дъщеря ѝ има кръв.

Мици се изправя. Докосва лицето си. По пръстите ѝ има прясна кръв. Казва си, че си въобразява. Не може да се случва. Отмята косата от лицето на Джейд.

– Миличка, чуваш ли ме?

Няма отговор. Но нещо в нея е различно.

– Джейд, мама е. Чуваш ли ме?

Наистина има нещо различно. Просто знае, че е така. Поглежда отново към кръвта по ръката си и по пръстите на Джейд.

Намусеното ѝ изражение отново се е появило. Джейд се мръщи. Мици е виждала това изражение милиони пъти. Няма как да сбърка сърдито присвитите вежди.

– Сестра! Сестра! – крещи тя, докато се затичва към вратата. – Ей, къде сте, мамка му!? Няма ли шибани сестри в това скапано място?!

Една медицинска сестра се появява в далечния край на коридора.

Мици се втурва обратно към стаята.

Очите на Джейд са отворени. Звукът на монитора е различен. Устните ѝ се движат.

Мици не чува нищо. Навежда се над дъщеря си.

– Миличка...

Спира се на сантиметри от нея, уплашена, че ако я докосне, може да съсипе всичко.

Джейд проговаря с тих пресипнал глас:

– Мамо... моля те, спри да крещиш. Излагаш ме.

187

СЕВЕРНО МЕКСИКО

Крис Уилкинс се къпе, после обхожда за последно къщата, преди да си легне.

Включва алармата, проверява ключалките на всички прозорци, слага единия пистолет в шкафчето в банята, а другия – под възглавницата. Предпазни мерки, каквито с Тес вземаха винаги на ново място.