Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Когато Ланс и Дженифър влизат в църквата, забелязват, че някои от задните пейки все още са покрити с изпопадала мазилка. Обичайната искряща светлина е приглушена, защото много от прозорците са изпочупени при взрива и сега са покрити с дъски. Първите пейки са махнати и подредени на една страна.

В предната част се виждат боклуци, дърво и стъкло, струпани на различни купчини; опитните очи на Боку забелязват къде е минал отрядът на сапьорите, къде са проучвали и къде тепърва смятат да работят.

Заместник-началникът на полицията и други двама висши служители са на няколко метра зад тях, в случай че имат нужда от помощ. Но Дженифър няма нужда да ѝ показват къде е загинал съпругът ѝ.

Сърцето я повежда към фаталното място.

Издърпва ръката си от ръката на Боку и поглежда в очите на мъжа, когото съпругът ѝ бе избрал за неин любовник, мъжа, който бе предопределен да се грижи за нея, когато дойде ужасяващият миг.

– Може ли да помолиш хората да излязат? Само за минутка. Искам да остана насаме с мислите си за него.

185

НЮ ЙОРК

Спокойната задна уличка в Гринуич Вилидж е пълна с високи дървета с надвиснали над къщите клони и песни на птици. Гарет Мадок проверява дали някой не го следи, докато заключва своя рейндж роувър и пресича улицата.

Изминава пресечка и половина до убежището, където са настанени Захра и майка ѝ Насрин, откакто Калид Коршиди беше арестуван от НРА. Набира номера на кодирания телефон и Дана Ливайн, агентът на ТСОА, отговаря.

– Чисто е, качвайте се, сър.

Очите на Мадок пробягват към прозореца на горния етаж на елегантната къща и вижда, че завесата е дръпната и Ливайн гледа към него. Изкачва шестте каменни стъпала до голямата врата и натиска звънеца.

По звуците преброява едно след друго резетата и ключалките, които се отварят. Общо пет. Накрая вратата се открехва.

– Здрасти – казва той и подминава гиганта Ричи Хандсуърт, втория агент на Ордена, разпределен в убежището.

– Добро утро, сър.

Агентът затваря вратата и предприема обратната операция по заключване.

Мадок се качва по покритото с килим стълбище до голямата дневна в задната част на къщата. Захра и майка ѝ седят и гледат телевизия, повторение на шоуто на Опра за живота в разбити семейства. И двете са облечени в нормални западни дрехи. По-младата жена се обръща, забелязва Мадок и лицето ѝ грейва.

– Господин Мадок! Не знаех, че ще идвате.

Той ѝ се усмихва в отговор и бърка в джоба на сакото на черния си костюм.

– Имам нещо за теб – подава ѝ плик и лист хартия, сгънат на две.

Захра ги поема и го поглежда подозрително.

– Какво е това?

– Виж сама – кима той и после добавя окуражително. – Нищо лошо не е.

Очите ѝ искрят, докато отваря плика.

– Мамо, виж – имаме самолетни билети до Лондон! Шанс да започнем нов живот.

Мадок осъзнава, че досега не я е виждал толкова щастлива и спокойна.

После ѝ обяснява най-важното:

– Трябва да наизустите информацията от листа, който ти дадох. На него са записани новите ви самоличности, адресът на къщата ви, номерата на новата ви банкова сметка. Къщата е скромна, двуетажна, в предградията на Лондон, където ще сте в безопасност. Платена е и е ваша, докогато пожелаете. В банковата ви сметка има десет хиляди паунда. Трябва да ви стигнат, докато моите хора успеят да ви намерят работа.

Захра го прегръща и го целува по бузата.

– Благодаря ви! Толкова много ви благодаря. Нямате представа какво означава това за нас. – Поглежда към майка си и после отново към него. – Вие ни върнахте живота. Сякаш се преродихме.

– Няма защо да ми благодариш. Ти си изключително смела и талантлива млада жена, Захра. Ако някой заслужава да се прероди, това си ти.

186

МЕДИЦИНСКИЯТ ЦЕНТЪР „ДЖОН МУИР“, САН ФРАНЦИСКО

Хеликоптер на ФБР отвежда Мици на осемдесет километра от „Сан Хоакин“ до „Джон Муир“.

Слънцето вече е изгряло, когато екипът на неврологичното отделение я пуска в стаята, където се възстановява Джейд. На метър от вратата, точно покрай табелата „Телефоните забранени“ нейният звънва.

– Съжалявам, трябва да вдигна.

Двете сестри се отдръпват назад.

– Ало?

– Елеонора е – казва колежката ѝ и си поема дъх. – Дъщеря ти...

Мици се подпира с ръка на стената, има чувството, че ще припадне. Паузата е прекалено дълга за добра новина. Не биваше да оставя Амбър.

– Дойде в съзнание.

– Какво?

– Будна е и говори.

– О, божичко! – Мици се плъзга по стената и сяда на пода. Облекчението кара сърцето ѝ да бие силно като чук, очите ѝ се пълнят със сълзи. – Как е тя?