Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

В коридора отеква гръм. Амбър разперва ръце и се просва на пода по лице.

Пред него пак се включва аларма. В коридора се появяват още хора. Идват от другата посока. Трябва да се махне оттук. Трябва да стигне до паркинга и до колата.

Уилкинс стреля още веднъж по тялото в пода и побягва.

167

ЛОНДОН

Повече от всичко Мици иска да се изкъпе. Изчаква медиците да закърпят рамото ѝ и да ѝ бият укрепващи инжекции, после грабва луксозната бяла хавлия от медната закачалка на гърба на скъпата букова врата и казва на всички да се пръждосват.

Банята на частната стая, в която я лекуват, има един от онези луксозни душове, които е виждала само в скъпите хотели.

Развива крана докрай, поставя глава под топлата струя и се подпира с една ръка на стената, за да не се подхлъзне или да не припадне. След като свиква с температурата, взема шампоана и излива върху себе си количество, достатъчно за цяло стадо овце.

Лицето ѝ е мръсно и кожата я боли. Кръвта е засъхнала и е запушила ноздрите ѝ.

Почти минута водата се стича червена, докато тя се почиства. За нещастие, намокря превръзката на рамото си. Прекалено много я боли, за да измие нещо под височината на коленете си, и е прекалено схваната, за да повдигне крака си. Точно сега е готова да плати хиляда долара на някого, за да изтърка краката ѝ.

Стъкленият параван в банята е напълно задимен от парата, когато Мици най-после излиза навън и увива изтощеното си тяло в ухаещата на свежест хавлия.

С малко усилие успява да подсуши косата си с кърпа и да отвори вратата към болничната стая.

Далтън е вътре.

– Леле майчице! – хваща се за сърцето Мици. – Мислех, че вие, британците, имате по-добри маниери.

Той знае, че няма добър начин да поднесе подобна новината.

– Опасявам се, че дъщеря ви Амбър е била простреляна и в момента хирурзите се борят за живота ѝ.

Мици отказва да го приеме.

– Не, не е възможно. Говорих с нея. Обадих ѝ се от твоя телефон. Това не е…

– Мъжът, който я е отвлякъл, се е върнал в болницата и я е прострелял. Убил е и една сестра.

Краката ѝ се подкосяват. Подпира се с ръка на стената, но коленете ѝ не удържат и тя се свлича на пода, встрани на леглото.

Далтън се спуска към нея и се опитва да я вдигне. Тя го отблъсква. Застава на колене и усеща, че се моли на Бог, за който дори не е сигурна, че съществува.

Той търпеливо стои до нея. Чака момента, в който ще е готова за него – готова за помощта му и за още болка, докато ѝ разказва всички подробности.

168

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Нова аларма се включва в мига, в който Крис Уилкинс изритва хоризонталната метална греда на червената врата и отваря аварийния изход.

Беше се надявал да довърши хлапето по-чисто. Бързо убийство в някой спокоен ъгъл на болницата и тихо измъкване, докато хората са в шок. Вместо това сега си тръгва сред адската шумотевица на алармите и дори не е сигурен, че работата е свършена. По-лошото е, че на излизане забелязва охранителна камера, която не е видял преди това.

По негови изчисления, ако не напусне територията на болницата в рамките на десет минути, ще свърши в полицейски черен чувал. Изтичва около сградата и завива надясно. Поне чувството му за ориентация е добро. Служебният паркинг е точно срещу него. След пет крачки вижда форда, който е разбил и приготвил за бягството. Минава през тясната тревиста алея, заобикаля един зелен шевролет и се прехвърля през задния му капак. Когато стига до синия форд, отваря шофьорската вратата, мята се вътре и затваря след себе си. Сяда и усеща, че целият се поти като прасе, докато проверява огледалото за обратно виждане и предното стъкло.

Дотук добре.

Изтрива потта от челото си и свързва кабелите. Двигателят изръмжава. Преди да потегли, си поема дъх, за да дойде на себе си. Сега не е моментът да допуска тъпи грешки. Трябва да прилича на всеки друг шофьор. Да спазва правилата. Да шофира внимателно. Може би дори да покаже лека изненада от целия този шум и врява наоколо.

Слага си предпазния колан и намества огледалото. Хората вече излизат от болницата тичешком. Паниката започва. Той остава спокоен. Кара бавно покрай паркинга и излиза на една от алеите пред болницата. Стига до изхода и вижда полицейска кола, която се насочва срещу него. Сините лампи на покрива ѝ се въртят яростно като диско топка.

Уилкинс хладнокръвно дава знак с мигача. Отбива встрани и дава път на полицаите да преминат. Други шофьори зад него правят същото. Той е просто един от многото. Изгубен сред тълпата.