Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Камерата на агента оглежда средата на мъгливата стая. Двама агенти на ТСОА са се надвесили над Анджело Марчети.

Далтън се обажда по микрофона.

– Водач Едно от Базата. Той жив ли е?

– Тук Едно до Базата. Не. Мишената е мъртва.

– Мамка му! – Далтън си спомня желанието на Оуен да разговаря насаме с бившия им колега. – А Фалън?

Ръководителят на екипа завърта глава, така че тя да влезе в обхвата на камерата.

Столът на Мици е съборен. Тя лежи по гръб. Коленете ѝ сочат към тавана. Агентът се приближава още.

Далтън чува гласа на американката.

– Крайно време беше! Помогнете ми да се измъкна от този шибан стол и ми дайте телефон или, кълна се в Бог, ще предизвикам още по-голяма касапница от тази, която вие сътворихте!

161

САН РАМОН, КАЛИФОРНИЯ

Докато се мята на кросфайъра и подкарва като луда към Сан Рамон, Елеонора Фрачи мисли за Мици. По-конкретно за онзи ден, когато се срещнаха за първи път в отдела и Фалън вдигна снимката на дъщерите си от екскурзията до „Дисниленд“. Никога не беше виждала някой да гледа една снимка с толкова гордост. В момента повече от всичко ѝ се иска да види на бюрото нова снимка – на Мици и момичетата ѝ с Мики Маус например. По дяволите, може даже да отиде с тях и да ги снима лично.

Шофира с една ръка на волана, докато с другата вкарва адреса на болницата в сателитната навигация. Екранът ѝ показва, че се намира на осемдесет километра и петдесет минути път. Idiota! Тези машинки са пълни боклуци. Сигурна е, че ще вземе разстоянието за трийсет. Старият шестскоростен крайслер има трилитров шестцилиндров двигател под яркочервения си капак, а ограничителят му е отстранен.

Когато стига до шосе 1– 680, вече е вдигнала сто и петдесет. „Сан Рамон Сентръл Парк“, „Бишъп Ранч Опън Спейс“,. Атан Даунс и Дъблин Хилс са размазани петна в далечината през прозореца ѝ.

После трафикът се закучва.

На магистралата „Доналд Д. Дойл“ пътят се превръща в паркинг. Шофьорите надуват клаксони. По местното радио съобщават, че има задръстване на кръстовището с „Артър Х. Брийд“, откъдето минава маршрутът ѝ.

Елеонора включва сирените и светлините. Колите се отдръпват, за да ѝ направят път, но са ѝ нужни десет минути, преди да завие по булевард „Дъблин“ и да поеме по успоредния път на задръстването.

Пред себе си вижда опашка от коли, явно и други са имали същата идея. Пуска отново сирените и светлините. Навигацията ѝ съобщава, че ще стигне до края на булеварда и трябва да се качи отново на магистралата след километър и половина.

Елеонора взема радиостанцията и се обажда на Донован.

– В задръстване съм. Положението наистина е зле.

– Колко зле е това „наистина зле“?

Италианката поглежда пред себе си и трепва.

– Все още съм на около половин час разстояние. По-добре накарай местните полицаи да отидат в болницата, докато се добера дотам.

Донован не отговаря, но Елеонора е сигурна, че чува как шефката ѝ изпсува, точно преди да тръшне телефона.

162

БОЛНИЦАТА „САН ХОАКИН“, СТОКТЪН

Крис Уилкинс брои секундите.

Указанията на Марчети бяха пределно ясни – да отведе момичето до болницата и да изчака там. Ако не получи обаждане до половин час, да убие хлапето и да накара Тес да направи същото с другото.

Не че има нещо против.

Убийството винаги е било част от плана. Само че никога не си е представял, че ще го прави в болница в Стоктън.

Пуска монети в кафемашината и поглежда часовника си.

Две минути.

Ако не получи обаждане на сто и двайсетата секунда, ще се върне в спешното, ще намери момичето и ще пусне един куршум в главата му. Вече бе зарязал наетия седан, в случай че ФБР са го проследили, бе разбил една кола от служебния паркинг и я беше оставил готова за бягството.

Шейсет секунди.

Кафето има отвратителен вкус. Отпива последната глътка, после хвърля чашата в кошчето и се запътва към тоалетната. Влиза в една от кабинките, пикае и съблича черното си пилотско яке. То е с две лице. Когато се обърне, става червено и изглежда напълно различно.

Часовникът на китката му избипква. Време е. Проверява пистолета и излиза от кабинката. В тоалетната няма никой друг. Звънва на Тес.

– Аз съм.

– Здрасти.

– Няма обаждане. Направи го.

Тя се поколебава.

– Добре.

Огледалото над мивките показва отражение на закоравял убиец. Погубил е множество хора. Но никога дете.

Казва си, че има първи път за всичко, и се запътва към вратата.