Нелсън Демил - Пантерата

Мъжете се разсмяха, но Булус ибн ал Дервиш усещаше, че това е пресилен, нервен смях.

Знаеше, че в навечерието на сражение хората са изпълнени със страх. Това бе разбираемо. Вярата обаче побеждаваше страха. Лидерството побеждаваше неопитността. И това беше неговата работа — да насърчи вярата и да покаже лидерство.

— Видяхте плановете на отбранителните системи на тази американска колония на ислямска земя — каза той на бойците си. — Знаете, че това място е слабо, знаете тайните на отбраната. Знаете също, че наемниците, които пазят това място за американците, са неверници без сърце и душа. А йеменските работници, които са с тях, са се продали на американците и са недостойни за Бог. Те всички са овце, които ще бъдат заклани тази нощ!

Мъжете скочиха на крака и закрещяха ликуващо.

Капитан Бехадин Зухаир стоеше отстрани и гледаше хората си и началника си Булус ибн ал Дервиш, който наричаше себе си Пантерата, макар някои да го наричаха ал Амрики, Американеца, което го дразнеше.

Бехадин Зухаир си помисли, че ал Дервиш има страхотно присъствие и говори добре. Пантерата се беше превърнал в легенда, след като бе планирал успешната атака срещу американския боен кораб в пристанището на Аден, и затова хората го слушаха, вярваха му и го почитаха. Ал Дервиш, помисли си Зухаир, е невероятен вдъхновител, проницателен стратег и може би голям мислител. Във военното дело обаче не го биваше. Всъщност не знаеше нищо за войната. Честно казано, тази атака срещу укрепения обект, предприета с лошо обучени войници, имаше всички изгледи да се превърне в катастрофа. Никой обаче не би казал подобно нещо на Булус ибн ал Дервиш.

Мъжете още викаха и Пантерата им направи знак да седнат.

Остави тишината да се спусне върху пустинята и погледна към изпълнената със звезди нощ. Лек горещ ветрец идваше от север, от Ар Руб ал Хали, Пустия район, пустинята с изпепеляващото слънце и огромните подвижни дюни от нажежен пясък — мястото, където измираха дори скорпионите.

Именно тук Бог бе сложил петрола и американците бяха дошли да го изсмучат от земята на исляма. И Пантерата каза:

— Именно тук ще умрат американците и техните платени слуги. И дюните ще поемат на юг и ще засипят костите им и всяка следа от тях, и всички свидетелства, че са били тук и са замърсявали свещената земя на Йемен и исляма.

Мъжете надигнаха гласове в знак на съгласие.

— Вие ще победите! — извика Пантерата.

Мъжете отново скочиха на крака и изкрещяха:

— Победа!

— Ще действате без никаква милост!

— Без милост!

— Ще убиете неверниците и слугите им! Никой няма да се измъкне жив!

Мъжете закрещяха и продължиха да крещят.

Капитан Зухаир също крещя, както правеше и лейтенантът му Саид ал Рашид. Двамата обаче се спогледаха. Бяха виждали сражения с американци, с кюрди и иранци, както и срещу иракски бунтовници, тръгнали срещу великия им лидер Саддам Хюсеин. Бяха виждали победи и поражения, а също страх, малодушие, храброст и смърт. Пантерата си нямаше представа за тези неща.

Зухаир пак погледна хората си. Бяха твърде млади — не на години, а в сърцата и в умовете си. Твърде много идеалисти и религиозно начетени младежи, свикнали с удобствата. Твърде много саудитци, виждали сражения единствено по телевизията.

Е, онова, което им липсваше като твърдост, може би щеше да бъде компенсирано от вярата и устрема.

Погледна отново Булус ибн ал Дервиш. Амрики май също имаше подобни съмнения. Може би тъкмо това бе причината ал Дервиш да не води тази атака.

Пантерата се обърна към хората си.

— Събрали сте се тук от много държави на исляма, за да участвате в джихад. Тази нощ ще бъде първата победа, последвана от много други, докато американците не бъдат прогонени от Йемен. И тогава ще се насочим към Сана и ще унищожим поквареното правителство, което покани американците в тази свещена страна. — Пантерата повиши глас. — Ще обесим министрите и генералите на уличните лампи на Сана и ще празнуваме победата си в двореца на президента марионетка Али Абдула Салех!

Мъжете изреваха:

— Смърт на Салех!

Пантерата се усмихна и вдигна ръце, но мислите му бяха другаде. Самият той нямаше да води тази атака, макар че някои от бойците му можеха и да се запитат защо не е сред тях. Всъщност капитан Зухаир вече беше повдигнал въпроса.

Булус ибн ал Дервиш не се боеше от смъртта, но се страхуваше да не бъде заловен, особено от американците, неговите бивши сънародници. Страхуваше се от затвора, от мъченията, от унижението, че близките му в Америка — баща му, майка му и сестра му — могат да го видят държан като някакво животно в американски затвор.