Нелсън Демил - Пантерата

Чет явно поддържаше радиовръзка с хеликоптера и им беше казал, че под него има лоши типове и че се нуждае от защита. Психопатите са хитри.

Хвърлих поглед към арката и видях хеликоптера на стотина метра от нас. Приближаваше бързо. Нов откос се изсипа в мафража и всички се присвихме, докато трасиращите куршуми профучаваха над нас или улучваха колоните и рикошираха от каменните стени.

Претърколих се по гръб и изпразних пълнителя си в покрива с надеждата да видя капеща през дупките кръв. Бък и Чет обаче сигурно се бяха лепнали за парапета и ако бяха умни, вероятно си носеха бронежилетките. Въпреки това смених пълнителя и стрелях отново. Бренър и Кейт направиха същото, но после от хеликоптера отново откриха огън и трябваше да се свием покрай стените. Междувременно Замо лежеше по корем до стълбището и стреляше надолу със снайперистката си карабина, колкото да покаже на бедуините, че не сме изгубили интерес към тях.

Вече не виждах хеликоптера и разбрах, че се намира над кулата и се кани да се спусне на покрива. Добрата новина бе, че не можеше да стреля през арките от този ъгъл, нито през покрива, докато Бък и Чет бяха там. Лошата бе, че ние не можехме да стреляме през тавана към Бък и Чет и да рискуваме да улучим хеликоптера. Така де, четиричленният екипаж на машината си нямаше представа каква е ситуацията. Знаеха само онова, което им бе казал Чет, а Чет беше лъжец.

Чувах трясъка на роторите на увисналия над покрива хеликоптер. След не повече от минута Чет и Бък щяха да полетят към въздушната база в Наджран, а на нас щеше да ни се наложи да се разправяме с вбесени бедуини, чийто шейх беше убит от двамата горе. Мамка му.

Трясъкът на роторите се засилваше, после чух глухия удар на плъзгачите в покрива.

На Чет и Бък щеше да им се наложи да дават обяснения в Наджран и на всяка спирка по пътя си към Вашингтон — но те бяха убили Пантерата и това щеше да направи някои хора щастливи, а щастливите хора не задават твърде много въпроси.

За съжаление на Чет и Бък останалите от А-отбора бяхме все още живи и имахме друга история за разказване. Сега трябваше само да останем живи, за да я разкажем.

— Когато излети, хеликоптерът ще открие огън, за да се прикрие — каза Бренър.

Точно така. Значи трябваше да се омитаме. Стълбището не беше опция, така че без да казваме очевидното, се насочихме на прибежки към шахтата за екскременти.

Когато стигнахме до вратата на клозета, двигателят на хеликоптера изрева и воят на роторите се промени — голямата машина се издигаше от покрива. Почти веднага два пороя червени трасиращи куршуми пробиха покрива и се забиха в центъра на етажа.

Отдолу се чу ответен огън — бедуините стреляха по хеликоптера през прозорците. Отговори им дълъг откос на картечница, който свали за момент натиска върху нас.

Бързо се напъхахме в тесния клозет и Бренър каза, че ще тръгне пръв и ще осигури долния етаж. Надявах се никой бедуин да не използва клекалото. Той се провря в дупката, увисна на пръсти и скочи колкото се може по-тихо, след което се отпусна на коляно и насочи автомата си към вратата.

Чуваха се още откоси на калашници — бедуините продължаваха да стрелят по хеликоптера, който вече би трябвало да е извън обхвата на автоматите им. За момента нямаше много добри новини, освен тази, че бедуините несъмнено смятаха, че всички американци са се натоварили в машината. Уви, нямахме такъв късмет.

Трябваха ни няколко минути да скочим етаж след етаж, дупка след дупка, до последното ниво под дивана, точно над ароматното ниво с лайната.

Вече всички се бяхме набутали в клозета и Бренър долепи ухо до вратата.

— Не чувам нищо.

Оцелелите бедуини или бяха на горните нива, или бяха слезли на двора, което не беше добре.

Изборът ни бе или да излезем от клозета и да слезем по стълбите, или да скочим през последната дупка и да се приземим в купчината лайна, което в този момент не изглеждаше толкова лош вариант. И по двата пътя щяхме да стигнем до най-долното ниво, но не и да се доберем до джипа и да се разкараме оттук. За целта можеше да ни се наложи да елиминираме останалите бедуини, а ако трябва да съм честен, не исках да убивам още от тях. Не исках обаче и те да убият нас. Всъщност, тъй като вече бяхме попилели куп бедуини и тъй като нашите ракети бяха пратили на оня свят шейха и приятелчетата им, щяхме да сме късметлии, ако просто ни убият.

— Не можем да останем тук — прошепна Кейт. — Може насам да идват още бедуини.