Нелсън Демил - Пантерата

— Дори да си прав… искам да кажа, според теб Чет се оказва един вид гений…

— Той е абсолютно побъркан — уверих всички. — Но е умен. Аз обаче съм по-умен. Нали така? — попитах половинката си.

Тя не отговори. Определено беше разстроена и се безпокоеше, че съм прекрачил ръба.

Бренър като че ли споделяше мнението й.

— Виж, всички сме подложени на силен стрес… — започна той.

— Добре — казах. — Карай. И да видим какво ще стане.

Бренър обаче не подкара, а ме попита:

— А какво мислиш , че ще стане?

— Мисля, че безпилотен „Предатор“, собственост на Централното разузнавателно управление и под оперативния контрол на Чет Морган в рибния микробус, ще изстреля ракета „Хелфайър“ по тази кола и ще убие всички в нея — казах аз. — Пилотът, който и да е той, няма да има представа какво прави, или най-малкото няма да е сигурен, но ще изпълни онова, което му казва контрольорът на място, или иначе казано, Чет.

Замо се обади пръв:

— Да. Това може да стане.

И още как.

— Компанията е избрала инцидент с приятелски огън, за да изпрати ясно съобщение, че не става дума нито за приятелски огън, нито за инцидент — поясних.

— Добре… и какво да правим? — попита Бренър след кратко мълчание.

— Онова, което няма да направим, е да продължим към пътя за Мариб. Защото ако го направим, няма да стигнем до пътя.

— Тогава защо изобщо сме в този джип? — попита Бренър. — Защо не ни каза всичко това още в крепостта?

— Ако ви бях казал, какво щяхме да направим?

— Да кажем на Чет и Бък онова, което ни каза току-що.

— Те поне щяха да ми повярват — отвърнах. — Ето обаче как стоят нещата. На първо място е мисията. Чет е готов да убие Пантерата. И ние ще го оставим да го направи. Няма обаче да му дадем възможност да предизвика инцидент с приятелски огън, докато пътуваме към Мариб.

Бренър като че ли кимна и аз казах:

— Да вървим.

Продължихме към скалите и пазещите пътя бедуини.

— Чет не е насочил „Предатор“ да ни следи, защото пилотът и другите контролиращи са видели, че се качваме в джипа, и няма да стрелят по нас. Ще прати самолет на позиция, когато реши, че вече се движим към пътя за Мариб. Ще каже на пилота да ни държи под око, а след това ще го информира, че джипът е потвърдена цел. И тогава ще изпълни бойния етап от полета и ще заповяда на пилота да порази целта. Балтото на Кейт и шивалите ни ще бъдат споменати в доклада за инцидента като една от причините за погрешното идентифициране на хората в джипа като мишена — добавих. — Сувенирите често са опасно нещо.

Никой нямаше коментар по това, така че продължих:

— Някой би ли помолил някой от бедуините да откара колата надолу по склона към пътя за Мариб?

— Без мен — тутакси отвърна Замо.

— Лично аз трудно бих го направил… но… — почна Бренър и млъкна.

Кейт мълчеше.

— Ако не се случи нищо, значи си права и съм луд — казах й.

Тя се поколеба.

— Ами… не искам да умира невинен човек…

— Нали каза, че греша — настоях.

— Няма да взема такова решение.

— Добре. Аз ще го взема.

Бедуините при скалите ни наблюдаваха. Бренър спря до тях.

— Ще ми трябват познанията ти по арабски — казах му.

Двамата с него слязохме и всички си пожелахме мир.

Бяха петима, с калашници, и наблизо имаше бял джип като нашия.

— Кажи им, че ще им дадем много риали, ако някой от тях откара колата ни до пистата и вземе един амрики, който ни чака там.

Бренър ме погледна, поколеба се, после заговори на арабски.

Петимата бедуини закимаха разбиращо.

— Този господин ще го направи — каза Бренър и посочи един брадат тип на трийсет-четирийсет години.

Кимнах и се усмихнах на бедуина.

— Казва, че ще вземе своята кола — добави Бренър.

— Не. — Хванах го за ръка и го качих на един близък камък. — Виждаш ли онова там?

Бренър зяпна покрива на джипа. Върху прашната ламарина имаше някакво петно, по всяка вероятност кръв от коза.

— Господи… — промълви Бренър, без да откъсва очи от петното.

Слязох от камъка и го дръпнах да слезе и той.

— Е, Пол, какво мислиш?

За момент той изгуби дар слово, но после ми напомни:

— Ясир каза, че можем да вземем коя да е кола.

— Правилно. Избери си карта. Произволна карта. — И с риск, че казвам очевидното, добавих: — Всичките са белязани.

Той кимна.

— Можем да избършем мишената — казах му. — Или, тъй като колите на бедуините са общи, да разменим нашата с тази на господата, да продължим до пистата и да се надяваме, че няма да бъдем изпарени по пътя. Но не мисля, че на пистата ще ни чака някой. Затова предлагам да се върнем в Крепостта на гарвана и да се справим с това. — Погледнах си часовника. — Ще стигнем горе-долу по времето, когато Пантерата е на мушката на Чет.