Той вдигна МП–5 и пусна един откос срещу фантомите.
Един падна с писък назад и Торн видя плочки от лапис лазули да се носят из въздуха. Затича се, за да го довърши, и чу вик от вътрешността на къщата. Обърна си и видя, че източната част на верандата гори.
Няколко от асасините изскочиха навън. Единият изрита факлата обратно в тревата, а вторият започна, да удря пламъците с одеяло. Торн нямаше време да гледа, защото стигна до падналия магьосник.
Онзи вече се изправяше.
— Не — каза Торн и изпразни пълнителя на МП–5, за да го свали отново на земята. След това измъкна бързо 45-калибровия пистолет и изпразни цял пълнител, но и това не беше достатъчно.
Торн се обърна и видя Кейхил на верандата с пожарогасителя. Шерифът беше успял да го намери сред кашоните и сандъците, останали от преместването.
Торн крачеше надолу по верандата и стреляше безразборно срещу фантомите. Беше решил да стреля срещу всичко, което му се стори враждебно. Не знаеше къде е Артемис, но предположи, че и той прави същото.
Когато отново се обърна към падналия магьосник, онзи вече се беше изправил и вървеше към него с вдигнат меч. Торн вкара нов пълнител и зачака удара.
Магьосникът залиташе и ръката му замахна като крилото на вятърна мелница, но Торн не изчака да се спусне, а направи крачка напред и я улови за китката. Опря дулото на 45-калибровото оръжие в гърдите му и натисна пет пъти спусъка.
Детонациите бяха оглушителни. Магьосникът остана на крака, докато и последният куршум не излезе през гърба му. После всичко приключи.
Падна назад като на забавен кадър. Ако имаше време, Торн щеше да изругае. Но нямаше. Обърна се още преди ехото от изстрелите да се разнесе и се насочи към верандата. Някакво съскане го накара да замръзне.
Замисли се дали да не хукне. Не знаеше какво има зад гърба му, а и не искаше да знае. Стоеше на открито, това беше теренът на магьосника. Затова Торн бе уязвим. И усещаше, че не може да избяга от онова зад гърба му.
Торн обърна глава, погледна през рамо и видя, че едно дърво в края на гората се накланя напред. В следващия миг големите му клони започнаха да се свиват и разгъват като змии.
Дори на сумрачната светлина Торн видя, че някои клони бяха дебели и мускулести като анаконди, а други се движеха като мамби и кобри. Малки, но смъртоносни.
Торн не искаше да ги срещне отблизо и побягна.
Когато стигна верандата, Кейхил точно завиваше зад ъгъла, изстисквайки последната струя от пожарогасителя. Беше успял да потуши пожара в източната част. В лявата си ръка държеше нещо, което Торн веднага забеляза. Парче от счупено огледало.
Нямаше нужда да пита, защото Кейхил извика:
— Фантомите нямат отражение, а истинските имат!
Беше му благодарен за това откритие. Готов бе да направи всичко, за да добие и най-малкото предимство в този водовъртеж. Хвърли поглед през задната врата и видя Артемис, който беше заел позиция в основата на стълбището към втория етаж. Асасинът бе застанал така, че да може да държи под око стаята на Антъни и хола. Това беше най-изгодната позиция, която можеше да заеме в момента.
Кейхил се изравни с него и пусна парчето огледало на верандата. То се строши на две. Той хвърли едната половина на Торн, а другата запази за себе си. Беше задъхан и ядосан.
— Трябва да го наклониш и да не си много близо, когато го правиш. Истинските се отразяват. Така разбираш къде да стреляш.
Съскането отпреди малко се повтори и Торн се обърна, а устата на Кейхил увисна от изненада. Торн знаеше какво ще види, но нищо не би могло да го подготви за онова, което се разкри пред очите му.
Дървото се беше приближило на пет метра от верандата, но вече не беше дърво. Оживяло, то се люшкаше и накланяше. Клоните, протегнати нагоре в нощта, бяха живи. Всеки съскаше и се извиваше. Торн хвърли поглед към гората, когато чу пукот и видя, че дърветата се изкореняват сами. Звукът беше толкова ужасяващ, колкото и самата гледка. Гласът на Кейхил прозвуча потресен:
— Мъртви сме — прошепна шерифът.
Гората бе оживяла и се движеше, изпълнена с ярост от тяхното присъствие. Поне сто дървета приближаваха, а от дълбините на гората се чуваше късане и скърцане — останалите се изкореняваха сами.
Торн нямаше желание да се съгласява, че са обречени, затова замълча. Чу някакъв шум и се обърна към задната врата в мига, когато отец Тревър излезе в нощта.
Той се загледа в дърветата, които се движеха в мрака. Дълго остана така и Торн не можеше да определи дали е уплашен, удивен или ужасен. Тогава свещеникът вдигна жезъла си и започна тихо да се моли.
Читать дальше