Джеймс Хъгинс - Магьосникът

— Не каза ли, че нямаш вяра?

— Човече, никога не съм казвал това. Казах, че нямам вашия тип вяра, че нямам вяра като тази на жена си. — Торн облегна лакти на перваза на прозореца и се втренчи навън. — Винаги съм вярвал в Бога. Но е трудно да вярваш в Бог, който се бърка в живота на хората, лекува, възкресява мъртви… и в някакъв шест хиляди годишен магьосник, който превръща водата в кръв. — Торн поклати тържествено глава. — Ето… това е вяра. А аз не притежавам такава. — Той замълча. — Винаги съм вярвал, че Бог просто е запратил всичко, което ни заобикаля, в орбита и се е отдръпнал назад… И сега сме сами. Но това, в което вярваш ти… или Ребека… и дори децата… ми е трудно да приема.

— Трябва ти само вяра — тихо каза отец Тревър. — Ако замълчиш, ще почувстваш присъствието на Бога. Господин Торн, той винаги е достъпен за теб. Вярата живее свой собствен живот и тя ще отговори на Бога, ако отделиш време… да послушаш малко.

Грубият глас на Кейхил избоботи откъм фоайето:

— Тази вечер се чувствам направо страхотно.

Каза го твърде тихо и това подсказваше страх. Торн се приближи по-близо до възрастния човек, питайки се от какво се бои. Може би се страхуваше от отговорите, които вечерта можеше да им донесе.

Отец Тревър се беше втренчил в пространството пред себе си. Торн не виждаше нищо там и бавно попита:

— А Ианий? Демонът казва ли му какво си говорим? Или твоята… вяра е достатъчно силна, за да го спре?

Отец Тревър вдигна поглед.

— Молих се Христовата кръв да ни защити от това същество и то да не научава какво планираме. Помолих се Всемогъщият да затвори ушите и очите му и да отслаби силата му.

Торн почувства някаква лекота във въздуха.

— Мислиш ли, че е чул молитвите ти?

— Да, така мисля — кимна свещеникът. — Мисля още, че ти ще бъдеш гибелта на Ианий.

Торн леко наклони глава към него:

— Кое те кара да мислиш така? — Той вдигна ръка и посочи към Артемис. — Вие си имате собствени войници.

Отец Тревър се засмя.

— Само Бог знае как избира своите воини. — Кимна с разбиране. — Бих казал, че ти си бил избран още преди да си се родил. Като всички нас.

Торн вдигна глава. Заслуша се и не беше изненадан от тихия глас на Артемис:

— Идват.

Торн вдигна пушката и отиде до прозореца. Гласът му прозвуча горчиво:

— Знам.

Обърна се към Кейхил и подвикна:

— Готов ли си?

— Да идват — отговори той.

Магьосниците изскочиха от мрака. Бяха повече от хиляда. В лявата си ръка стискаха ками, а в дясната факли. Торн на мига разбра какво планират и ги похвали за идеята. Заговори само за да се увери, че и Артемис е разбрал.

— Планират да ни подпалят.

— Да. Някакви идеи?

Торн премисляше. Обърна се към отец Тревър. Време беше за силата. Стига приказки.

— Каза, че ще ограничиш магията му. Можеш ли или не?

Тревър остана безмълвен. Наведе глава и започна да се моли.

— От началото на времето — започна той — хората са умирали, съпротивлявайки се на злото. Аз мога само да се моля.

Торн гледаше как приближават. Оставаха им само още трийсетина метра, факлите хвърляха червени отблясъци. Знаеше, че само петима са реални. Не искаше да излиза навън и да стреля. Едно погрешно решение и щеше да умре от истинско острие, което не е разпознал.

Но нямаше друг избор.

Той протегна ръка, взе автомата на Артемис и му даде помпата.

— Вземи я — нареди той. — Аз ще изляза. Ей, Кейхил!

— Ще те прикривам!

Торн блъсна задната врата. Когато прескочи перилата и се приземи на земята, вече имаше друг план. Този тип създаваше образи, но не можеше да движи брашно по пода. Можеше да докара фантоми, но Торн би се обзаложил, че не може да произведе огън.

Той се сви на земята и се вгледа за нещо, което да издаде кои са истинските. Не откри нищо. Всички се движеха като един, всяка стъпка в такт, като добре обучена армия. Вече бяха на метри от къщата — достатъчно близо, за да хвърлят факли на покрива или верандата. Всичко щеше да свърши скоро.

„Съсредоточи се…“

Торн вдигна глава и се вторачи в призраците, „Наблюдавай ги. Все нещо ще ги издаде…“

„Миризмата…“

Той се обърна надясно, по-скоро усещаше, отколкото виждаше…

Един от тях беше истински. Магьосникът беше помислил за всичко, но не и за това. Магиите му бяха мощни, но той не беше всезнаещ. Прикриваше това, за което бе успял да се сети, но не се беше погрижил да произведе миризмата на дим. Може би просто не можеше да го направи. Торн не знаеше, а и не го интересуваше. Беше достатъчно, че се е сетил.