Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

„Най-прословутият лондонски сериен убиец след Джак Изкормвача е мъртъв!“

Това не беше точно историята, която едно малко момиче иска да прочете за баща си на рождения си ден.

Двайсет и четири жертви, само жени на възраст около двайсет, бяха садистично убити от баща й. Или поне толкова бяха тези, за които се знаеше със сигурност. Хората дори го бяха сравнявали с американския сериен убиец Тед Бънди, който беше екзекутиран по същото време. Очарователен, представителен мъж, който беше примамвал млади жени, за да ги убие. С една разлика: Бънди не беше женен с деца. Беше самотник. А бащата на Реджи имаше хубава работа, любяща съпруга, син и дъщеря. Въпреки това през годините той беше успял да умъртви поне двайсет и четири човешки същества по толкова ужасяващ и отвратителен начин, че опитните полицейски служители, които бяха открили някои от телата, след това бяха принудени да посещават психотерапевт, за да се справят с ужасните спомени.

Дори сега, когато истината беше доказана извън всякакво съмнение, Реджи все още не можеше да приеме напълно, че човекът, който беше участвал в създаването й, беше същият, за когото пишеше в тези ужасяващи статии. Тя взе друг вестник, излязъл на четвъртата годишнина от смъртта на баща й. Имаше негова снимка на цяла страница, направена в последните му дни. Лицето му беше на човек, обладан от нещо съвсем нечовешко. Но освен това Реджи виждаше в него и нещо друго, което я ужасяваше още повече.

Очите ми. Носът ми. Устата ми. Брадичката ми.

Физически тя много повече приличаше на баща си, отколкото на майка си. Но само физически.

Краят на кървавия живот на баща й беше смазал и нейния живот, защото заедно с него беше дошъл краят на живота и на другите двама души, които обичаше най-много. Майка й. И любимият й по-голям брат.

Именно брат й беше истинският герой. На дванайсет години Лайънъл О’Донъл беше открил какво е направил баща му и беше отишъл в полицията. Отначало не бяха повярвали на несвързаните думи на детето. Полицията беше зарината от следи, повечето от които водеха в погрешна посока, и беше под огромно напрежение да залови най-страшния сериен убиец в новата история.

Едва след време полицаите бяха осъзнали, че той е бил прав. Но тогава вече беше твърде късно. Цялото й семейство беше загинало в един и същ ден. Побеснелият й баща беше разбрал за предателството на сина си и ги беше убил. Щеше да убие и Реджи, ако полицаите не бяха пристигнали в последния момент. Тя продължаваше да сънува кошмари от този ден. Сигурно винаги щеше да сънува кошмари.

Реджи взе друга статия и започна да трепери в мига, в който видя снимката и текста под нея. Косата на момиченцето беше вързана на две опашки. Очите й бяха празни. Малката й уста беше стегната и безизразна. По лицето й не се четеше нито радост, нито тъга — никакви чувства. Реджи се напрегна да си припомни какво беше изпитвала, докато я бяха снимали в онзи ден. Къде беше тогава, какво си мислеше.

Очите й се плъзнаха към заглавието под снимката:

„Единствената оцеляла от семейството — Джейн Реджина О’Донъл, на седем години“.

Последвалите седмици, месеци, дори години бяха бесен водовъртеж от събития. Взеха я роднините й по майчина линия. Всички заедно напуснаха страната. Започнаха нов живот. Никога не говореха за миналото — нито за майка й, нито за брат й, а особено за онова чудовище баща й. Въпреки това Реджи, въоръжена с моминската фамилия на майка си вместо тази на баща си, в крайна сметка се беше върнала в града, където той беше извършил зверствата си. Самоличността й беше дълбоко заровена в миналото. Тя вече не беше на седем и в безизходица. Беше Реджи Кемпиън — зряла жена с мисията да изгради своя живот от катастрофалните руини на детството си.

Но сега се питаше — не за пръв път — дали професор Майло Малъри всъщност не беше узнал коя е тя. И дали точно това не беше причината да се обърне към нея. Той никога не беше давал знак, че знае за истинската й биография, но всъщност беше точно такъв човек — дори да знаеше, не би се издал.

В сейфа имаше и други неща, но тя реши да погледне само още две от тях. Едното беше снимката на майка й — дребна блондинка, която Реджи си спомняше като добродушна, макар и не твърде интелигентна и любознателна жена, която безусловно обичаше децата си. Второто беше снимката на брат й Лайънъл, който беше отишъл в полицията, за да сложи край на властването на чудовищния убиец в Лондон, макар че това му беше струвало живота. Още на дванайсет беше висок, подобно на баща им, който беше сто и деветдесет сантиметра и тежеше над сто килограма. В лицето обаче Лайънъл приличаше на майка им. С руса коса, сини очи и винаги усмихнат. Но не и на тази снимка. Това беше снимката на брат й от ковчега. Реджи не знаеше откъде се беше взела, но я беше открила преди години и вече не можеше да се раздели с нея. Осъзнаваше, че това е нездрав спомен. Но освен това беше спомен за върховната саможертва на брат й, за да ги спаси от злото.