Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Беше просто работа — каза той и натисна газта.

— Благодаря ти, че ни спаси, Шоу — рече тя малко виновно.

— Както вече казах, беше просто работа, Редж .

Той смени скоростта с петата си, отпусна съединителя и потегли, като я остави да продължи сама с метрото.

Реджи огледа малкия си запуснат апартамент в Лондон. Имаше легло с табла над главата и дюшек на буци, един стар шкаф, останал от майка й, протъркан квадратен килим, маса и два стола с прави облегалки, котлон, малък вграден хладилник, ниска етажерка, натъпкана с книги, и два мръсни прозореца, които гледаха към задната стена на друга, също толкова неприветлива сграда. Единственото й растение в саксия беше съвсем мъртво, защото необичайната за Лондон горещина по време на отсъствието й беше изпекла стаята, незащитена от централна климатична система. Тоалетната и банята бяха в края на коридора. Хората в блока ставаха рано и ако искаше да се изкъпе с поне донякъде топла вода, трябваше да се събуди преди шест сутринта.

Вече съм на двайсет и осем, а все още живея като студентка.

Реджи си взе душ със студена вода, защото се беше прибрала по-късно, и се преоблече с единствените чисти дрехи, които беше оставила в гардероба си. После събра дрехите си за пране в найлонова торба с намерението по-късно да ги занесе в пералнята, която беше в мазето на блока. Тъй като беше отсъствала известно време, в хладилника й нямаше нищо, годно за ядене. Тя закуси в едно кафене надолу по улицата, като си поръча яйца, кафе и кроасан с масло и ги изяде, без да бърза. Беше заредила телефона си, така че изпрати съобщение на Уит. Отговорът дойде незабавно. Всички членове на екипа бяха успели да се изтеглят безпроблемно. Един от тях дори беше отишъл до вилата, за да прибере личните й вещи, които също бяха доставени в Англия. В съобщението си Уит настояваше да разбере къде е Шоу. Беше написал: „В никакъв случай да не намери Хароусфийлд.“ Реджи му отговори, че Шоу вече не е с нея и тя ще внимава да не я проследи.

Докато вървеше по улицата, Реджи от време на време протягаше ръце и разтръскваше схванатите си крака. Пътуването с кораба беше ужасно — непрекъснато люлеене и подскоци. Шоу беше издържал това изпитание без никакви усилия. Нито веднъж не му беше станало лошо. Просто си седеше до една маса и си четеше книга, като дори беше в състояние да се храни, и само й подаваше кърпи и кофа, когато имаше нужда от тях — иначе казано, доста често.

Когато поглеждаше към него в търсене на някакво съчувствие, тя не го получаваше. След това се чувстваше виновна, че дори го е потърсила. Работата им не прощаваше слабости и човек просто трябваше да се стегне. Той със сигурност го беше направил. Тя, от друга страна, се беше поизложила в морето. Нищо, поне се беше върнала в Англия, без да пострада, както и целият им екип. Вярно, че не бяха успели да ударят Кукин, но нещата можеха да бъдат и много по-зле.

Тя взе метрото до „Найтсбридж“. По-късно щеше да отиде до имението Хароусфийлд, за да докладва на останалите, но първо трябваше да направи нещо друго. Държеше малък сейф под наем в компания, специализирана в съхранението на лични ценни вещи. Сградата беше оборудвана с всички технологии за сигурност от последно поколение — биометрични скенери и магнитни карти за достъп, като всеки сейф беше свързан поотделно и директно с най-близкото полицейско управление, а помещенията бяха под непрекъснат видеоконтрол. Това ниво на сигурност струваше почти сто лири годишно, но си заслужаваше и последното пени.

Реджи влезе в сградата и успешно премина през всички проверки. Когато остана сама в помещението със сейфовете, тя отвори своята кутия и извади съдържанието й. После седна на масата, като внимаваше тялото й да скрива нещата от кутията от видеокамерата на тавана, и започна да ги чете едно по едно, въпреки че ги знаеше наизуст.

Това беше нейният личен ритуал, който изпълняваше след всяка мисия. Всеки път досега беше успявала. Това беше първият й провал, първата загуба, първото поражение. И все пак беше успяла да се върне тук. Това беше най-важното.

Вестникарските изрезки бяха стари и пожълтели. С времето хартията щеше да се разпадне напълно, но информацията от статиите никога нямаше да се изличи от паметта й, макар че понякога си пожелаваше да я забрави.

Робърт О’Донъл, на трийсет и шест. Черно-бялата снимка на мъжа беше избеляла, но Реджи го разпозна безпроблемно. Все пак беше баща й. Беше умрял на седмия й рожден ден. Заглавието от „Дейли Мейл“ покриваше цялата основна информация и дори добавяше щипка от характерното за този вестник преувеличение: