Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— И Реджина не се е обаждала? — попита Малъри.

Уит поклати глава.

— Не, все още не. Надявам се в момента да са на кораба, с който трябва да прекосят Ламанша.

— Но няма да дойдат в Хароусфийлд, нали? — притеснено попита Малъри.

— Не е толкова глупава — смотолеви Уит.

— Трябва да се свържеш с нея и да й кажеш да дойде сама — настоя Малъри. — Не бива да води тук този човек.

— Опитвам се да се свържа с нея, но тя не си вдига телефона, по дяволите.

— Значи ще направиш по-сериозен опит. — Малъри махна към прозореца. — Ще отидеш и ще я намериш.

Уит изглеждаше разгневен.

— Къде? Къде да я търся? За имението ли говориш или за целия свят, по дяволите? Освен това, тя сама се забърка в тази проклета бъркотия, така че със сигурност ще трябва и да може да се измъкне сама, нали така?

— Подобно отношение не е продуктивно — каза Малъри с укор.

— Ами точно в този момент всъщност не ме интересуват съображенията ти — отговори троснато Уит.

— Смятам, че всички трябва да се успокоим — намеси се Лиза. — Искате ли чай?

— Чай? — изсумтя Уит. — По дяволите, Лиза, дай ми една бутилка осемгодишно малцово уиски. Може би тогава ще се успокоя достатъчно, за да слушам този изкуфял дърдорко!

Доминик взе думата:

— Според мен трябва да се доверим на Реджи, че ще направи каквото трябва.

Останалите го изгледаха втренчено, но той не се разколеба.

— За себе си знам, че мога да й се доверя — заяви той, седна и потърка ранената си ръка, явно изтощен от кратката си реч.

— Мисля, че Доминик е прав — каза Лиза.

— Наистина ли искате да поемете този риск? — попита Малъри. — Да заложим на карта всичко, което сме постигнали тук?

Той се обърна към Уит.

— Ти имаше притеснения за нея и този Шоу. Може би е била заблудена. Заслепена от… нали се сещаш.

Ирландецът отвърна с известно неудобство:

— Тя доста добре обясни, че не е така. Освен това е факт, че копелето ни беше на мушката. Мисията трябваше да успее.

— Но после ви нападнаха от засада? — попита Малъри.

— Работата е там, професоре, че тези типове знаеха къде сме. Точно така успяха да ни изненадат. Искам да разбера как стана това. Не, трябва да разбера как стана това.

— Може би сте допуснали грешка — предположи Лиза. — Може би са се усъмнили и са проследили някого от вас. И така са разбрали какво става.

— Никой нямаше да разбере за мен и Дом, преди да настъпи денят на операцията. Всеки път когато Реджи идваше при нас, нямаше как да е била проследена.

— Нали се срещахте в църквата онази нощ? — обади се Доминик.

— Може би това е слабото място — призна Уит. — Но трябва да го разберем със сигурност.

— А и Кукин все още е жив — напомни Малъри.

— Това не е краят, професоре. Не мога да продължа да дишам, докато знам, че той е жив.

— Не се съмнявам, че Фьодор Кукин мисли същото за нас — отбеляза Лиза.

— Точно това каза Шоу — добави Доминик. — Той искаше да ни помогне да се предпазим от Кукин.

— А аз му казах, че нямаме нужда от помощта му — намеси се Уит. — Което е самата истина.

— Значи не знаем за кого работи Шоу? — попита Лиза.

— Имат собствен самолет, така че явно не са с ограничен бюджет като нас — отговори Уит с нотка на завист.

— Това изобщо не ми харесва — заяви Малъри след дълго мълчание. — Чудя се дали да се тревожа за Фьодор Кукин или за този Шоу.

— Знаеш ли какво? — рязко отвърна Уит. — Предлагам да се тревожим и за двамата.

Притиснала корема си, Реджи слезе на кея, падна на колене и целуна мръсните дъски, докато фериботът се отдръпваше от брега и навлизаше обратно в морето сред високите вълни. Капитанът на кораба беше холандец, когото Шоу познаваше от години по причини, които не искаше да разкрие на Реджи. Мястото, където ги остави, всъщност беше отдавна забравена позиция за дебаркиране от Втората световна война, една точка насред нищото. Отне им почти три дни да стигнат до Англия, като повечето време прекараха на кораба, докато той бавно си пробиваше път през бурните вълни.

— Господи, благодаря ти — простена Реджи.

— Плаването наистина беше малко бурно — отбеляза Шоу, като й помогна да се изправи.

— Малко бурно?!

Нещо се надигна в гърлото на Реджи и тя, изглежда, беше готова да повърне отново, но най-сетне изпъна рамене и бавно издиша, като се подпря с ръка на рамото на Шоу, за да се задържи.

— Мислех си, че рано или късно ще се озовем на дъното, по дяволите.

— Последния път, когато се возих на кораб, беше в Ирландско море. Тогава също беше доста бурно. Жената с която бях, също като теб не спря да повръща. Явно е нещо характерно за вашия пол.