Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Коя беше тя? — попита Реджи.

Шоу тръгна по кея към брега и тя го последва нетърпеливо, но внимателно.

— О, беше много отдавна.

— А откъде знаеш за това място?

— През годините на няколко пъти ми е вършило работа.

— Сериозна пробойна в граничната ни охрана.

— Всяка държава има поне една.

Когато стигнаха на затревената площ до кея, Реджи провери мобилния си телефон. Имаше съвсем малко батерия и никакво покритие. Не беше успяла да се свърже с никого, за да докладва за положението си, и все още не можеше да осъществи връзка.

— По дяволите. Това е просто страхотно.

— Аз имам и покритие, и батерия. Кажи ми номера и ще се обадя.

— Няма да стане. Не искам да имаш номера на телефона си.

— Телефонът не е мой, а на един от вашите хора. Онзи, когото нокаутирах с тоалетната чиния.

— Прегледа ли номерата?

— Не.

— Лъжеш.

— Може би — каза той.

— Ще ми го дадеш ли? Трябва ми телефон.

— Може би по-късно.

Шоу беше почти трийсет сантиметра по-висок и над петдесет килограма по-тежък от нея, така че Реджи реши да не настоява. Вместо това тя се огледа в тъмното.

— Къде сме?

— На няколко часа път от Лондон. Уредил съм транспорт. Накъде искаш да продължиш?

— Мисля да се разделим.

— Идеята не е добра. Кукин може да…

— Кукин може да направи много неща, но не може да ни хване. Всъщност Уит беше прав. Ние отново ще се заемем с него.

Шоу я сграбчи за ръката, все едно се канеше да я разтърси.

— Коя част от урока не разбра? Той едва не ви изби до един, въпреки че уж го изненадахте. Сега, когато вече знае, че го преследвате, нямате никакви шансове срещу него.

— Все пак почти успяхме.

— А ти замисли ли се защо не успяхте докрай?

— Какво?

— Как стана така, че онези ви устроиха засада?

Реджи се отдръпна от него.

— Откъде да знам?

— Трябва да знаеш. Те са имали вътрешна информация. Очаквали са ви. Сред вас има предател.

— Невъзможно е.

— Дай ми друго възможно обяснение.

— Допуснали сме грешка в подготовката, която им е позволила да стигнат до нас. Преди това ходих до църквата, за да обсъдя плана с Уит. Може би някой от тях ме е проследил тогава.

— А защо изобщо са те подозирали?

— Нали ти постоянно разправяш колко е добър Кукин? Сигурно подозира всички.

— Аз чух какво каза той, когато беше завързан за онзи саркофаг, както и ти. Опитваше се да блъфира, че ще ви убие, но всъщност очакваше да умре всеки момент. Освен това, ако те е подозирал, защо изобщо дойде с теб в църквата?

— Защото използвахме информацията за мюсюлманите, която получихме от теб, за да организираме атаката по тази линия.

— Просто така?

— Просто така — отвърна отбранително тя. — И свърши работа.

— Ако някой те е проследил до църквата по-рано и е разбрал какво става, защо ви е оставил да продължите? Защо не е вдигнал тревога? Тогава нямаше да има никакъв риск за Кукин.

Тя се загледа за момент в тъмното развълнувано море, после каза:

— Нямам отговор на това. Не знам защо е станало така.

— Какъвто и да е отговорът, той не е добър за вас. Ако имате предател в редиците си, на Кукин ще му бъде съвсем лесно да ви нападне.

Тя затвори очи и уморено потърка слепоочията си.

— Нали каза, че си уредил транспорт? Можеш ли просто да ме закараш до Лондон? Посред нощ е, а аз съм прекалено уморена, мръсна и още ми е толкова лошо, че в момента не мога да мисля ясно.

Шоу я изгледа, после сви рамене.

— Добре. Транспортът е съвсем наблизо.

„Съвсем наблизо“ означаваше един километър пресечен терен в пълен мрак, преди да стигнат до шосето. До дърветата край пътя имаше мотоциклет, а ключовете бяха под седалката. Шоу й подхвърли резервната каска.

— Не е веспа, но ще свърши работа.

Тя се държа здраво за него, докато стигнат до града. Когато влязоха в Лондон, в небето вече розовееха ивици мътна светлина, а хората, които отиваха рано на работа, кръстосваха все още пустите улици. Разминаха се с няколко таксита и един градски автобус.

Реджи го потупа по рамото и посочи един ъгъл. Шоу намали и спря до входа на метрото. Тя слезе и му върна каската.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш с мен? — попита я той.

— Още на първата бензиностанция щях да избягам през прозореца на тоалетната. Защо да не си го спестим?

Шоу извади телефона от джоба на якето си и и го подхвърли.

— Bonne chance — каза той.

— Това ли е? Няма ли да се опитваш да ме разубедиш? Просто ще ми пожелаеш късмет, така ли?

На Шоу му беше ясно, че част от нея иска да остане. Но точно в момента не се чувстваше готов да направи този компромис.