Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Значи просто ще им прехвърлим нашата работа? Защо те да са длъжни да се справят с него?

Малъри я погледна с любопитство.

— Да не би всъщност да се питаш защо Шоу да е длъжен да се справи с него?

Лицето на Реджи почервеня.

— Не съм казала това, професоре.

— Няма никаква гаранция — възрази Уит. — Може да си имат други задачи.

Малъри се обърна към него.

— В това, с което сме се нагърбили, никога няма гаранции, Уит. Мисля, че правим всичко възможно. Поне в настоящия момент.

— Е, аз не съм съгласен.

— Нямам нищо против несъгласието, стига да не предприемеш самоволни действия.

— А какво ще стане, ако Кукин се отърве?

— Има много други като него. Не възнамерявам да застраша залавянето на всички тях, за да хвана само един.

Уит продължи да недоволства:

— Да, но ние вече му показахме онези гадости от миналото му. Остава само да го убием. Стига и един снайперски изстрел от далечно разстояние. Или отрова в сутрешното му кафе. Или да го намушкаме на улицата с чадър с отровен връх, както направиха с онзи български журналист.

Малъри поклати глава.

— След като властите разберат кой е, те ще разследват смъртта му и миналото му и ще оповестят резултатите от разследването — че той наистина е бил Киевския касапин. Така всички останали ще бъдат предупредени.

— Всички останали? — изсумтя Уит. — Нали не си мислиш, че тези копелета си изпращат новинарски бюлетини? „Внимавайте, колеги мръсници, добрите са ни вдигнали мерника“. Никога не съм бил съгласен с този довод, професоре, и сега съм твърдо против. Общо взето, казваш, че трябва да го оставим на мира завинаги.

— Не. Казах, че засега можем да оставим други да се справят с него.

Реджи взе думата:

— Мисля, че съм на страната на Уит по този въпрос, но проблемът е друг: Кукин сега ще се окопае толкова дълбоко, че никога няма да можем да го открием. Сигурно има скривалища по целия свят.

— И тъй като нашите ресурси са ограничени, това е още един довод да се заемем с някой друг. Във всеки случай според мен засега всички трябва да си починете и да съберете сили. Доминик трябва да се съвземе физически — каза професорът и погледна първо Реджи, а после и Уит. — А вие двамата — по друг начин.

— На мен нищо ми няма — измърмори Уит.

— Не говорех точно за теб — отговори Малъри.

— Значи за мен, така ли? — възкликна Реджи и го изгледа ядосано.

— Нека всички да си починат, моля ви — въздъхна уморено Малъри.

— Дори ако онзи украински психопат ни държи на мушка? — попита Уит.

— Да, дори тогава — отговори остро професорът.

После Малъри се изправи и излезе от стаята.

— Той е под голямо напрежение — оправда го Лиза.

— Всички сме под голямо напрежение — възрази Реджи.

— Операцията в Прованс беше много скъпа — продължи Лиза. — А става все по-трудно да се сдобиваме със средства. Майлс прекарва голяма част от времето си в търсене на спонсори.

Уит се намръщи.

— Добре, чудесно. Намалете ми заплатата. О, чакайте малко, всъщност аз не получавам абсолютно нищо, за да рискувам живота си, нали така?

— Нямах предвид това, Уит.

— Според мен нито един от нас няма предвид това, което казва точно в този момент — намеси се Доминик.

Уит се изправи.

— Говори за себе си, Дом — каза той. — Аз имах предвид точно това, което казах.

Но преди някой да отговори, той беше затръшнал вратата на библиотеката зад гърба си.

Реджи не се осмели да потърси обичайното си убежище в подземното стрелбище най-вече защото все още не вярваше раздразненият й стомах да понесе острите миризми при стрелба с огнестрелно оръжие в затворено помещение. От друга страна, не искаше и да остава в определено хладната атмосфера, която цареше в Хароусфийлд, така че в крайна сметка излезе да се разходи. Естествено, стъпките й я отведоха в гробището, а от там и пред плочата на Лора Р. Кемпиън. Беше ходила на гробовете на майка си и брат си само веднъж преди много години, а никога не беше стъпвала на гроба на баща си. Но ето че пак беше тук — застанала за стотен път на мястото, където беше намерила последен покой една почти сигурно напълно непозната жена.

Полудяваш ли, Редж? Така ли се чувства човек, когато си губи ума? Това ли е станало с… баща ми?

Отдавна се беше убедила, че баща й беше загубил разсъдъка си, защото не намираше друго обяснение за действията му. Но дълбоко в себе си тя подозираше, че това може би не е вярно. И тази мисъл я ужасяваше.