Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Може ли да си помисля малко?

— Решавай веднага. Иначе заминавам още тази вечер. И не вярвам някога да се върна, Реджи.

— Не ми даваш много време за размисъл.

— Така е.

— Добре, съгласна съм. Но за какво ще си говорим на вечеря?

— О, не се съмнявам, че ще намерим някакви общи теми. А ако имаме късмет, може дори да се окаже забавно.

Той погледна над рамото й към гробището.

— Трябва да се развеселиш малко. Изглеждаш доста оклюмала.

— Сигурно ти се струва странно, че постоянно гледам гробове.

— Не.

— Така ли?

— Аз също го правя.

Фьодор Кукин все още не разполагаше с нищо и раздразнението му бързо нарастваше. Нямаше какво друго да прави, освен да кръстосва под прави ъгли двеста и осемдесетте квадратни метра на хижата си, разположена на скала, близо до океана, в който температурата не надхвърляше десет градуса дори през август. Настроението на Кукин беше пряко свързано с провала на помощника му. Алън Райс беше платил за достъп до десетина различни бази данни, но нямаше съответствие на нито един от дигиталните портрети, които бяха направили от скиците му, нито на снимката. По всички останали линии на разследване се бяха сблъскали със същия неуспех. Големите ръце на Кукин се свиваха и разпускаха, докато пъргавият му ум препускаше и се опитваше да открие начин да отбележи някакъв прогрес.

Най-сетне Кукин облече дебело яке и излезе навън, като взе със себе си пушка, оптичен мерник и патрони. Беше лято, но това по никакъв начин не си личеше от времето. Не беше толкова студено, че да вали свят, но когато се огледа, пейзажът силно му напомни за родното му място в Украйна. Може би точно затова си беше построил дом тук, където нямаше нищо друго на километри наоколо. С него имаше двама охранители, които бяха отседнали в друга сграда, на петстотин метра от неговата хижа. Но тук всъщност не беше опасно. Ако не се смяташе заплахата да бъде изкормен или стъпкан от някой лос или карибу, Кукин се чувстваше в безопасност.

Той пое през местността, която му напомняше детството, когато беше следвал намръщения си баща по пътя до работата му. Работата му беше да лови риба на един търговски траулер в Азовско море. Въпреки че площта му беше близо четирийсет хиляди квадратни километра, най-дълбокото място в Азовско море изненадващо беше не повече от петнайсет метра. Всъщност това беше най-плиткото море в целия свят. По тази причина водите му бързо се сменяха. Но това не означаваше, че са чисти. Още когато Кукин беше малък, фабриките покрай брега и сондите за нефт и природен газ вече бълваха замърсители в оскъдните дълбини на морето.

Към 1970 година по бреговете вече бяха изхвърлени хиляди мъртви и мутирали риби — очевидно жертви на произведени от човека токсини и радиоактивни отрови. Днес щеше да бъде самоубийство да се плува в него. Но всички деца от селото на Кукин бяха прекарвали лятото във водата, която през юли беше почти трийсет градуса. През зимата цялото море замръзваше в продължение на месеци и децата излизаха с ръчно изработените си кънки, за да се състезават по цял ден, докато майките им не ги повикаха за вечеря. Кукин дори си спомняше как на седем години беше лежал по очи на леда и го беше близал.

А сега беше чул, че Азовско море е на път да се превърне в мъртво море, така че търговският риболов трябвало да се забрани за двайсет години. Това не бяха толкова драконови мерки, колкото изглеждаха на пръв поглед. През последните години добивът от риболов и без това бе почти нулев просто защото всичко живо в морето вече беше загинало. А той ясно си спомняше как баща му почистваше рибата, която беше хванал за тяхната трапеза, като използваше големия си рибарски нож, за да нареже ловко костура, есетрата и скумрията, преди майка му да ги изпържи в големия железен тиган с тайните подправки и билки, с които французойките сякаш разполагаха навсякъде по света.

На юг от това място беше протокът на остров Бел, а от другата му страна се простираше Нюфаундленд. Кукин често беше ходил на поход до там, за да гледа как товарните кораби минават през тесния канал. Всъщност част от неговите товари с хора минаваха именно през тези води.

Още от детството животът на Кукин беше неразривно свързан с водата — със замърсената вода, както се оказа впоследствие. Осъзнаваше, че е цяло чудо как не е умрял от някакъв ужасен рак от плуването в плитките води на Азовско море. От друга страна, може би и в момента в тялото му растяха тумори, които смъртоносно обгръщаха жизненоважните му органи, притискаха артериите или нахлуваха в мозъка му.