Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Докосването по рамото я накара да подскочи. Тя спря да се върти и се обърна. Първото й впечатление беше, че той също се е облякъл старателно за вечерта — с изгладен сив панталон с остър ръб, бяла риза със спортна яка и тъмносиньо сако. Късата му коса блестеше, току-що измита, и беше гладко избръснат. Ароматът му й напомни разкошния плаж в Тайланд, откъдето си беше купила огърлицата и обиците от един блед мъж по бански, който носеше охлузено куфарче, пълно с дребни украшения. Шоу ухаеше на топлина, пясък, океан и палми; този мирис нахлу в ноздрите й и тя почувства леко замайване.

— Изглеждаш страхотно — каза той.

— Вече няма да ми става лошо, обещавам — каза тя и почука с високите си токчета. — Стъпила съм здраво на земята.

Шоу се огледа, преди отново да спре поглед върху нея. Реджи усети, че с едно движение беше преценил всички потенциални заплахи и ги беше регистрирал в някаква старателно подредена информационна система в главата си.

— Обичаш ли морска храна? — попита я той.

— Всъщност това е най-любимото ми нещо.

— Знам един ресторант в Мейфеър.

— Звучи страхотно.

Той се поколеба за миг, после протегна ръка към нея. Тя бързо го хвана под ръка, преди да размисли. Колебанието му я накара да се усмихне на себе си. Помисли си, че несигурността е чудесно човешко качество, и леко се притисна в ръката му, за да му покаже, че предложението му е било напълно уместно.

— Не е далеч от тук. Времето е хубаво, така че можем да отидем пеша. — Той хвърли поглед към обувките й. — Ще се справиш ли? Може да вземем и такси, ако предпочиташ.

— Мога да стигна до там. Не обещавам обаче, че ще мога да се върна пеша.

— Ако се наложи, ще те нося.

Двамата продължиха по „Хеймаркет“, прекосиха Пикадили Съркъс и стигнаха до Мейфеър.

— Остават само няколко пресечки — каза Шоу, докато бавно крачеха натам. — Съвсем близо е до „Гроувнър“.

— Добре съм — каза тя.

Той я погледна.

— Наистина изглеждаш добре.

Тя обмисли думите му, докато гледаше другите двойки по улицата, които правеха точно същото като тях.

— Просто ми е приятно да се преструвам на нормална. Сигурно ти изглежда странно.

— Напротив. В нашата професия такива моменти са малобройни и редки.

Ресторантът беше по средата на пресечката и имаше зелен навес, който отчасти закриваше забележителните му врати от махагон. Вътре таваните бяха високи, дървото — тъмно, сепаретата — с кожена тапицерия, покривките — колосани, а салфетките стърчаха от кристални чаши за вода. Върху високи до гърдите дървени шкафове бяха подредени ледени подноси с опашки от омари, скариди, черни миди и морски раци в идеално оформени кръгове. Шоу беше направил резервация и една закръглена млада индийка в черна рокля, която беше толкова тясна, че под нея се очертаваха прашките й, ги отведе до тяхната маса. Беше в дъното, по диагонал срещу входа.

Шоу се настани с лице към махагоновите врати. Реджи не пропусна да отбележи този факт.

— Как е огневата линия? — попита дяволито тя.

— Ще свърши работа. Освен ако онзи поднос със задушен октопод не попречи на изстрела.

— Защо ли си мисля, че не се шегуваш?

Той отвори менюто си и тя го последва.

— Ще ми препоръчаш ли нещо?

— Горе-долу всичко, което има перки, криле или черупка, спокойно може да бъде определено като афродизиак.

Реджи остави менюто си.

— В такъв случай защо не поръчаш и за мен?

Шоу я погледна над ръба на своето меню.

— Проявяваш нерешителност?

— Всъщност просто съм достатъчно предпазлива, за да се съобразя с по-големия опит на някой друг.

— Тази реплика може да се тълкува по много различни начини — отбеляза спокойно той.

— Точно така. Но засега нека да я ограничим до храната.

Той затвори менюто си.

— В такъв случай и двамата ще си вземем „Примавера фрути ди маре“.

Към храната си поръчаха и бутилка бяло вино. Сервитьорът извади тапата и наля малко в чашата на Шоу, който отпи от виното и го одобри с кимване. Сервитьорът напълни чашите им, постави между тях кошничка с хляб и бутилка зехтин, сложи виното в кофичка с лед и ги остави сами.

Шоу вдигна чашата си и Реджи я чукна със своята.

— Свършва ли вече времето за преструване, че сме нормални? — попита примирено тя.

— Имаме още малко.

— Обичам Лондон — каза Реджи, като се огледа.

— Има какво да обичаш в него — съгласи се Шоу.

— Може ли да те попитам нещо?

Той не отговори, но я погледна в очакване.

— В гробището на Хароусфийлд ми каза, че и ти гледаш гробове. Какво имаше предвид?