Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Не гробове, а гроб — в единствено число.

— Чий е този гроб?

— Намира се в Германия, на един час път с кола от Франкфурт, в едно селце.

— Това е отговор на въпроса къде се намира. Но чий е този гроб?

— На една жена — отговори Шоу с видимо напрежение.

— Предполагам, че сте били близки?

— Достатъчно близки.

— Ще ми кажеш ли как се казваше тя?

— Ана. А сега мисля, че времето за преструване на нормални вече наистина свърши.

Фьодор Кукин беше обзет от нетърпение, а това означаваше, че е раздразнен, което пък на свой ред означаваше, че отново беше започнал да кръстосва хижата си по маршрута с прецизни прави ъгли. Един реактивен самолет под наем току-що беше кацнал на четирийсет километра от там. Той си представи как Алън Райс се качва в джипа, за да пристигне за срещата си с него. Притежаваше информация, за която в момента Кукин жадуваше повече от всичко в живота си.

Но трябваше да чака. Четирийсет километра по шосета, които не бяха в добро състояние. Един час — или повече, ако времето продължаваше да се разваля, каквито бяха изгледите през целия ден.

— Всичко наред ли е, мистър Уолър?

Той спря да кръстосва стаята и когато вдигна поглед, видя Паскал на прага. Беше с джинси, ботуши, вълнена риза и кожено яке. Винаги носеше под якето си пистолет. Майка му беше дребна и жилава и Паскал беше наследил нейната физика. Чертите на лицето му също напомняха нейните. В този случай гръцките гени бяха победили украинските. Сега това лице беше покрито с жълти и морави синини благодарение на високия мъж, който беше пребил и двамата в катакомбите на Горд.

— Просто си мислех, Паскал. Другите ще пристигнат след около час.

— Да, сър.

— Как се чувстваш?

— Добре съм.

Кукин не можеше да отрече, че дребният мъж беше силен. Ръката му можеше да виси само на кожата, а той сигурно пак щеше да помоли само за аспирин — или по-вероятно нямаше да помоли за нищо.

Силен е, като баща си.

Връзката на Кукин с майка му беше кратка, но забележителна. Той беше заминал на почивка в Гърция като награда за добрата си работа в Украйна. На светлината на яркото слънце, каквото сякаш не съществуваше в Съветския съюз, или поне не му се беше случвало да го види, Фьодор Кукин беше легнал с една жена и двамата си бяха направили бебе. Кукин не беше там, когато бебето се роди, но той беше избрал името на сина си. Паскал беше често срещано френско име. На латински означаваше нещо, свързано с Великден, а на иврит — с еврейската Пасха. Кукин беше кръстил момчето в чест на майка си, която беше французойка, но и еврейка — макар че беше приела католическата вяра още като малко момиче. Никога не беше казвал на никого за-нейната националност, нито за нейните и собствените си религиозни убеждения. Във високите кръгове на властта в Съветския съюз нямаше да ги приемат добре.

— Добра работа, Паскал — каза Кукин.

Когато се взираше в лицето на мъжа, както правеше понякога, му се струваше, че вижда отражение на самия себе си. Беше изпращал сина си като наемен войник в различни конфликтни точки по целия свят. Паскал беше обучен от най-блестящите военни умове. Беше се сражавал на места като Косово, Босна, Хондурас, Колумбия и Сомалия. И винаги се беше връщал при баща си с усмивка на лицето си и още военен опит, натрупан в гените си. Кукин го беше научил и на някои от по-старите номера — с известна бащинска гордост, чувство, което му беше непривично. Все пак Паскал беше незаконороден. Но освен това беше единственият наследник на Кукин. Не беше достатъчно умен, за да управлява бизнеса, но беше достатъчно способен да защитава онези, които го движеха.

— Благодаря, сър. Ако имате нужда от нещо, само ми кажете.

Паскал се оттегли и Кукин потърка белезите на китката си. Бяха от дебелата рибарска корда, която се беше забивала толкова дълбоко в кожата му като дете, че белезите от нея останаха завинаги. Това беше начинът, по който баща му учеше сина си на подчинение. Уроците обикновено бяха допълвани с пиянски крясъци и тежки юмруци. Окачваше го като уловена риба — така че пръстите на краката му едва достигаха до леденостудения под. Висеше с часове, докато не започнеше да му се струва, че сухожилията на коленете и глезените му ще се скъсат.

По гърба му също имаше следи от насилие. Колан, кожен каиш или въдица, чиито метални водачи захапваха момчешката му кожа и го жилеха като армия от хиляда оси. Това бяха инструментите на баща му и житейските уроци, които даваше на единственото си дете.