Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Значи по същество тези служители на компаниите продават изображенията на хора, които се интересуват от тях по съвсем различна причина от тази, поради която е монтирана охранителната камера?

— Точно така. Те дискретно разгласяват, че срещу съответната сума могат да направят проверка и да предоставят снимката на определена цена. Някои са стигнали и още по-далеч, така че самите компании, които събират и съхраняват тази информация, официално продават изображенията на трети страни. Очевидно в някои държави законите са по-неясно формулирани или недостатъчно изчерпателни по въпроса за евентуалното използване на записаната информация, така че компаниите имат възможност за такива маневри. А първоначалните клиенти или не се интересуват, или още по-вероятно изобщо не знаят за вторичната употреба на данните.

Точно това използвахме ние. Изпратихме дигиталните изображения от твоите рисунки и снимката на жената на една добре позната платформа за сървъри, която покрива голям брой европейски страни. Те сравниха изображенията с всички данни, с които разполагат. При първата проверка не открихме нищо, но на втората успяхме.

— И какво открихте?

Райс набра няколко команди на лаптопа си и го завъртя така, че Кукин да вижда екрана.

— Едно-единствено съвпадение, но все пак е по-добре от нищо — обясни той. — Снимката е направена пред един хотел в Цюрих преди седем месеца.

Кукин се наведе напред, за да разгледа изображението. Нямаше съмнение, че това е високият мъж.

— Добре, но кой е той?

— Все още не знаем.

Кукин удари с длан по масичката.

— Значи това не ми върши работа!

— Евън, моля те, имай търпение. Погледни жената, която е с него.

Кукин отново се вторачи в екрана. Жената беше висока, слаба и руса. Освен това ръката й докосваше неговата.

— Заедно ли са? — обърна се той към Райс.

— Явно да. Обадихме се в хотела. Не искаха да ни съобщят никаква информация за нито един от двамата, така че се наложи да пуснем и нейната снимка за проверка във вторичните бази данни.

— И открихте нещо, така ли?

— Повече от това — отговори Райс и му подаде една папка. — Знам, че предпочиташ докладите на хартия.

Кукин взе папката, но не я отвори.

— Как се казва? — попита той.

— Кейти Джеймс.

Реджи искрено попита:

— Не може ли да продължим да се преструваме на нормални поне докато вечеряме?

— Наистина ли е толкова важно за теб?

— Всъщност да.

Шоу стрелна с поглед един сервитьор, който се навърташе наблизо.

— Добре, сигурно и без това тук не е най-подходящото място за този разговор.

Донесоха им храната и двамата поведоха разговор, обичаен за хора, когато са на ресторант. Поръчаха си още една бутилка вино, този път червено, и го изпиха докрай. След това им донесоха и кафе и двамата си разделиха един десерт, покрит с кокосови стърготини и лентички от бяла глазура. Шоу плати сметката с кредитна карта.

— „А. Шоу“? — попита Реджи, когато забеляза името на картата му. — Какво означава „А“?

— Абсолютно нищо.

Той подписа сметката, двамата станаха и си тръгнаха. Вечерта все още беше топла, поне по лондонските стандарти, но Реджи вече съжалявате, че не си е взела пуловера. Шоу забеляза, че е настръхнала от студ, свали си сакото и я паметна. Беше й дълго като рокля.

— Петдесет и шести номер? — попита то тя, като опипа плата.

— Нещо такова. Как са ти краката?

— Зависи къде отиваме.

— Хотелът ми е натам. Десет минути с такси.

Тя изглеждаше стресната.

— Твоят хотел?

— Или може да отидем у вас.

— А защо трябва да бъде едното от двете?

— Може да отидем и на друго обществено място, за да си говорим, като се надяваме никой да не ни чуе.

Реджи си помисли за сексуалните маниаци, които живееха на горния етаж.

— При мен е доста шумно — каза тя.

— При мен е тихо.

— Какъв е този хотел?

— Хотел „Савой“. Наскоро го откриха след основен ремонт. Има страхотна гледка към реката. Много е хубаво.

— Нали веднъж ми каза, че съм прекалено отворена. Да дойда в хотелската ти стая в толкова късен час попада точно в тази категория.

— Тогава да, сега е различно. Можем да хванем такси. Намира се на „Странд“.

— Знам къде е „Савой“, по дяволите.

— Тогава да тръгваме.

Един опитен таксиметров шофьор бързо ги прекара покрай „Пикадили“, мина по „Хеймаркет“, заобиколи Колоната на лорд Нелсън и армията му от гълъби и излезе на „Странд“.

— Винаги съм се чудел защо единственото място в цяла Великобритания, където се кара отдясно, е малката уличка към входа на хотел „Савой“ — отбеляза Шоу.