Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Защото предният двор на хотела е бил прекалено тесен и каретите не са можели да спират пред входа, ако минават отляво.

Шоу я погледна развеселен.

— Какво? — попита остро тя. — Все пак съм англичанка.

Двамата минаха през фоайето, изкачиха се по едно стълбище и взеха асансьора до стаята на Шоу. Той затвори вратата след тях, остави ключовете на масата и направи знак на Реджи да седне на един стол, а той се отпусна на ръба на леглото.

— Проклети високи токчета — каза тя, свали си обувките и се зае да разтрива краката си, които вече туптяха болезнено. — А сега какво?

— Сега ще си поговорим за оцеляването.

— Твоето или моето?

— И двете, ако имаме късмет.

— Не знам дали само така ми се стори, но според мен твоят шеф не гореше от желание да работим заедно. По-скоро изглеждаше така, все едно искаше да ни арестува.

— Дали е имал основание?

Чертите на Реджи малко се изопнаха.

— Не смятам да мисля вместо него.

Шоу отвори сейфа в стаята си, който беше в дъното на един шкаф, и извади папка. После разлисти няколко страници.

— Фьодор Кукин. Проверих го.

— Можех да ти спестя този труд. Имаме много информация за него.

— Хората смятат, че е мъртъв. Според официалната информация е убит в някакъв бунт в Украйна, години преди падането на Берлинската стена.

— Внимателно организирана стратегия за бягство. И много други са успели.

Шоу вдигна поглед от папката.

— Много други? Интересна фраза. Какво точно правите в Хароусфийлд с твоите другари по оръжие?

— Нещо, за което не мога да ти разкажа. В никакъв случай.

— Ще се наложи да разкажеш на някого.

— Защо? Вече си казал на шефа си за нашето място?

— Не съм казвал нищо на никого. Но сега ти казвам, че този път може да имаш нужда от приятел.

— Ти ли си този приятел? — изсумтя тя.

— Не казвам, че съм аз. Не знам достатъчно, за да преценя дали искам да съм ти приятел или не.

— Тоест може да се озовеш от противниковата страна?

— Просто ми разкажи.

Реджи се изправи и закрачи напред-назад с босите си крака, като свиваше пръстите си по мекия килим, за да раздвижи схванатите си мускули.

— Не е толкова просто. Нищо не е толкова просто, Шоу.

— Сама си го правиш по-трудно.

— О, я стига! Това не е никакъв довод и ти много добре го знаеш.

— Може и така да е, но вече не мога да измисля как да те убедя да ми вярваш. Надявах се, че съм спечелил доверието ти още в Горд.

— Тогава да, сега е различно — отвърна тя със собствените му думи.

— Явно това, че съм рискувал живота си, не означава нищо.

Реджи спря и седна до него на ръба на леглото. После сведе очи към пода и въздъхна.

— Напротив, означава много.

— Тогава какъв е проблемът? Знам, че Кукин е от лошите.

— Но знаеш и какво се канехме да направим с него.

— Изглеждаше ми доста очевидно.

— Да разбирам ли, че не играеш по такива правила?

— Не, освен ако не е въпрос на оцеляване. Тогава правя всичко, каквото е нужно, за да си тръгна жив.

— Разликата не е съвсем маловажна. Това е съвсем различна философия.

— Като вече ти казах, не разполагам с властта да арестувам когото и да било.

— Да, вярно.

Тя се изправи, отиде до прозореца и дръпна завесите.

— Най-хубавият изглед в цял Лондон — отбеляза Шоу, като застана до нея.

Благодарна за временната смяна на темата, Реджи посочи един огромен светещ кръг в далечината и попита:

— Бил ли си на „Окото“?

„Окото“ приличаше на гигантско виенско колело.

— Веднъж, но само защото един тип, когото следях, реши да се качи на него.

Реджи посочи една сграда.

— А знаеш ли, че Клод Моне е нарисувал моста „Ватерло“ от един балкон ей там? А че Фред Астер е танцувал на покрива на хотел „Савой“?

— Не, не знаех.

Тя дръпна завесите обратно и се обърна към него.

— И все пак най-невероятната история, която съм чувала за хотел „Савой“, е за котарака Каспър.

— Котаракът Каспър?

— Да. Той очевидно е най-старият гост тук. Всеки път когато в „Савой“ има официална вечеря и гостите са само тринайсет, Каспър заема четиринайсетото място.

— Заради суеверието, че първият човек, който си тръгне от маса с тринайсет души, ще умре?

— Точно така. Мисля, че Агата Кристи дори е написала криминален роман за това.

— И все пак, да вечеряш в компанията на котка?

— Каспър е издялан от дърво, така че е безценен гост на всяка вечеря — най-малкото защото никога не казва нещо неподходящо.

— Хубава история — каза Шоу.

— Да, нали? — отвърна тихо Реджи.