Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

След няколко минути отвън се чу глас:

— Върни подноса.

Шоу се изправи и избута подноса обратно през процепа. Отворът беше висок по-малко от десет сантиметра, така че трябваше да сложи бутилката от водата да легне. После отново се зае да обикаля стаята, като проучваше всеки квадратен сантиметър от своя затвор. Очите му се спряха на тоалетната чиния. Той се приближи до нея, вдигна капака на казанчето и започна да опипва вътрешността му. Минута по-късно успя да измъкне продълговато парче метал. Той се върна до вратата и разгледа ключалката.

Вратата се заключваше с резе. Това представляваше проблем, но не беше невъзможен за разрешаване.

Шоу седна на стола и започна да изкривява метала във формата, с която можеше да се справи с резето. Всъщност трябваше да направи два различни инструмента. Нямаше представа колко е часът, дали е ден или нощ. Бяха му взели часовника. Въпреки това той започна да отброява секундите в главата си. Допускаше, че храната, която беше изял току-що, представлява или обяд, или вечеря, и реши това да е отправната му точка. Системата не беше перфектна, но беше по-добре от нищо.

След като счупи металното парче на две и оформи двете половини в нужната форма, като ги притискаше в твърдите каменни стени, за да ги изкриви, той тихо се придвижи до вратата. Заслуша се за момент, притиснал ухото си към дървото. Вратата беше дебела около пет сантиметра, ако се съдеше от дебелината на процепа в долния край. Пантите бяха отвън, така че не му вършеха работа. Беше сам срещу ключалката.

Той се отпусна на четири крака и побутна капака на процепа на няколко сантиметра навън. Заслуша се за дишане, движение или ускорен пулс на друго сърце освен своето собствено.

Ето. Крак, който се плъзна по пода. Шоу се върна на стола и седна, като продължаваше да отброява секундите. Трябваше да се измъкне от тук, и то час по-скоро. Но това очевидно нямаше да се случи.

Не бързай. Действай внимателно. В бързината се допускат грешки.

Единственият проблем с тази философия беше фактът, че на Джейни може би не й оставаше много време. Дори ако Уолър нямаше нищо общо с неговото отвличане, сега той беше свободен да прави каквото си поиска с нея. А на Шоу му прилошаваше, когато си представяше какво би могъл да поиска той от младата жена.

Търпение, Шоу. Търпение.

Той стисна металните парчета и продължи да брои отминаващите секунди.

Реджи се обърна към Алън Райс.

— От колко време работиш с Евън?

Двамата стояха на терасата на вилата на Уолър и гледаха залязващото слънце. Райс беше облечен със сиво-кафяв панталон и свободно скроена риза, а на шията му беше вързана червена кърпа. Реджи мислеше, че ако се е опитвал да постигне небрежен ефект, не беше успял съвсем. Той пиеше вино, а Реджи — сода. Беше избрала пола до коленете, блуза и обувки с нисък ток за вечерята. Косата й беше влажна и висеше до раменете. Екскурзията до Русийон беше преминала сравнително спокойно, а Уолър се бе държал очарователно, разказваше интересно и се отнасяше с нея като с принцеса. Реджи разбираше как една нищо неподозираща жена може да се увлече по него. Но всеки път когато го поглеждаше, тя виждаше единствено жертвите на смъртоносния му болен ум. Въпреки това продължаваше да се усмихва и да се държи игриво, дори съблазнително, защото така изискваше мисията.

— Почти от четири години — отговори Райс, остави чашата си на една маса и се подпря на каменния парапет на терасата, висок до гърдите. — Той е блестящ бизнесмен.

— Изглежда много начетен. Много светски.

— Томно това е думата за него. Светски.

— Как се запознахте?

— Аз работех в една компания в Ню Йорк. Мистър Уолър дойде при нас на делова среща. Запознахме се. Той ме очарова, както прави с всички останали. Едно нещо доведе до друго и аз отидох да работя при него.

— Предполагам, че е голямо предизвикателство.

— Да, абсолютно. Мистър Уолър не търпи глупаци. Напрежението е голямо. Но пък от него може да се научи много.

— Е, значи вероятно наистина си имал нужда от почивка. Виждам, че вече не куцаш толкова. Контузен ли беше?

— Преди известно време паднах под душа и си нараних коляното. Но вече се оправям.

След малко Уолър излезе на терасата и Реджи не пропусна да отбележи, че Райс веднага изчезна обратно във вилата. Уолър отпи от коктейла си и каза:

— Надявам се, че Алън е бил добра компания.

— Да. На него явно наистина му харесва да работи за теб.