Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

След пет минути служителят опита отново.

— Пак не отговаря — обясни той с тон, който подсказваше, че разговорът им е приключил.

— Видяхте ли го да излиза?

— Не.

Реджи настръхна.

— Не се е изнесъл от хотела, нали?

— Защо да се изнася, нали ще закусва с вас?

— Плановете понякога се променят.

— Не си е тръгнал. Поне откакто аз съм дежурен.

— Бихте ли проверили в регистъра дали не е напуснал, преди да поемете дежурството?

Мъжът въздъхна, но отстъпи.

— Не, не е.

— Тогава може ли да отидете до стаята му?

— Защо?

— За да проверите дали е добре. Може да му е прилошало и да е паднал…

— Сериозно се съмнявам…

— Той е американец. Те се съдят за всичко. Ако му е зле или е ранен, а вие не сте проверили как е, въпреки че съм ви помолила, хотелът може да бъде принуден да плати огромна глоба.

Думите й предизвикаха нужния ефект. Служителят взе един ключ и пое по стълбите. Реджи тръгна след него.

— А вие къде си мислите, че отивате? — попита я той.

— Изкарала съм медицински курсове. Ако е ранен, мога да му помогна.

Двамата забързаха нагоре. Служителят почука, подвикна и отново почука.

— Отключете! — настоя Реджи.

— Това определено е в разрез с политиката на хотела.

— О, за бога! — Тя хвана ключа, избута служителя встрани и отключи вратата.

Реджи влезе, следвана плътно от него. Трябваха й само няколко мига, за да се убеди, че стаята е празна, но багажът на Шоу все още е там.

— В това легло не е спал никой — каза тя и обвинително погледна служителя.

— Не отговарям за това всички гости да спят в леглата си — отвърна той с възмущение.

Мислите на Реджи препускаха. Мъжът беше застъпил на смяна в полунощ, а Бил си беше тръгнал от нейната вила около единайсет вечерта. Пътят от вилата до тук беше пет минути пеша. Ами ако изобщо не беше стигнал до хотела? Но нали беше направила така, че охранителят на Уолър да чуе как Бил заминава? Значи нямаше причина да…

— Извинете? — повтори служителят.

Реджи се откъсна от мислите си и видя, че мъжът е протегнал ръка за ключа.

— Трябва да се обадите в полицията — каза тя.

— Не, не мисля. Може снощи да не се е прибрал в хотела, защото е имал нещо по-интересно предвид. — Той я погледна многозначително. — Все пак сме в Прованс.

— Тогава може ли да претърся стаята му, за да открия някаква следа къде е отишъл?

— Дори само ако се опитате, със сигурност ще се обадя в полицията.

Реджи отчаяно въздъхна, избута го и се затича надолу по стълбите.

Тя излезе от хотела и забърза обратно към вилата си, но чу свирене на гуми зад гърба си. Обърна се и видя една кола да спира пред хотела. Тя се шмугна в сенките и проследи как трима мъже, един от които носеше старомодна шапка, изскочиха от колата и тичешком влязоха в хотела. Реджи не посмя да се приближи, защото шофьорът остана в колата.

Няколко минути по-късно мъжете излязоха, но този път единият от тях носеше нещо. Реджи веднага го позна — беше куфарът от стаята на Бил Йънг. Когато колата профуча покрай скривалището й, тя видя мъжа с шапката през прозореца на автомобила. Беше вдигнал мобилен телефон до ухото си, говореше бързо и никак не изглеждаше доволен.

Реджи бързо се върна в хотела. Намусеният служител седеше зад бюрото си.

— Видях онези мъже — започна Реджи.

— Това е най-лошата сутрин в живота ми — проплака възрастният мъж.

— Какво искаха?

Той се изправи.

— Какво искаха? Какво искаха?! Същото като вас! Кой е този човек, когото търсите всички?

— Казаха ли ви нещо?

— Нищо не казаха.

— Тогава защо им позволихте да вземат нещата му?

Гласът на мъжа трепереше, когато отговори:

— Защото имаха пистолети. Махайте се!

Шоу бавно се пробуди, скован от болка. Веднъж вече му бяха чупили черепа и чувството сега беше същото. Той се опита да раздвижи ръцете и краката си, но го бяха завързали умело. Колкото повече се дърпаше, толкова по-силно се стягаха въжетата. Най-сетне той спря и остана неподвижен.

Когато очите му привикнаха с мрака, откри, че е сам в малкото помещение. Нямаше прозорци, така че сигурно беше в мазе или може би стар склад. Подът беше настлан с големи плочи. Единствената светлина се процеждаше под вратата точно срещу него.

С всеки удар на сърцето главата му също пулсираше. Заслужаваше си го, след като беше позволил на някой да се промъкне до него толкова лесно. От друга страна, той беше свалил гарда си, защото си беше мислил за неща, за които не биваше да мисли.