Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Много по-приятна е от творбите на сеньор Гоя.

— Да, но този художник никога няма да има неговата слава. Гоя е направил голяма и важна услуга на света.

Тя се обърна към него.

— Как така?

— Живял е в трудни времена. Война, бедност, жестокост. Затова е рисувал кошмари. Както вече ти споменах, той е използвал маслени бои и платно, за да напомня на света за злото, което съществува. Това е важен урок, който никога не трябва да забравяме, но за съжаление сме твърде нехайни.

— От опит ли говориш?

— Чел съм много злощастни истории и знам, че трябва да се избягват на всяка цена.

— Да, но предполагам, че понякога това е невъзможно.

— Разбира се, че ще говориш така — ти си американка. Вие сте световна сила и можете да правите каквото поискате.

Реджи не беше сигурна дали наистина забеляза проблясък на завист в очите му, когато каза това, или просто й се стори така. Той я хвана за ръката.

— Разбрах, че скъпият ни Бил е заминал.

Реджи едва не дръпна ръката си.

— Наложи се да се прибере вкъщи. Семеен проблем.

— Тогава ще направя каквото мога, за да запълня липсата му.

Реджи го изгледа внимателно, после се насили да се усмихне.

— Не давай обещания, които няма да можеш да изпълниш.

— Никога не го правя.

— Добре, а къде живеехте със семейството ти, когато идвахте тук?

— Ще ти покажа.

Те продължиха през центъра на селцето. След около четвърт километър Уолър я поведе по някаква изтъркани стъпала и спря пред малка къща с дървена врата и два прозореца на фасадата.

— Ето тук — каза той.

— Много е симпатична.

— Баща ми почина в тази къща.

— Господи, съжалявам.

— Не се съмнявам, че и той съжаляваше.

Уолър отново я хвана за ръката.

— А сега да обядваме. Насам. Всичко е уредено. Трябва да хапнем нещо леко, защото вечерята ще бъде солидна.

— Явно обичаш да контролираш нещата.

— На този свят има водачи и хора, които ги следват. Това е естественото състояние на нещата. Нали не искаш някой, който е роден за последовател, да си присвои ролята на водач? Или обратното?

— Предполагам, че зависи от въпроса къде искаш да отидеш.

— Ти си странна млада жена.

— Чувала съм и по-лоши неща за себе си.

— Казах го като комплимент.

Ръката му стисна нейната по-силно. Докато вървяха, Реджи не спираше да се тревожи за Бил Йънг. Ами ако Кукин му беше причинил нещо лошо? Тогава нямаше да е достатъчно дори да го убие. Смъртта му нямаше да е достатъчно изкупление, ако заради нея беше загинал невинен човек.

Шоу се провикна в тъмното:

— Трябва да използвам тоалетната! Веднага!

Мина цяла минута и той си помисли, че никой няма да му отговори. После вратата се отвори и се появи същият мъж.

— Нали ти казах, че тоалетната е там в ъгъла?

— Не вярвам да улуча от тук.

Мъжът пристъпи към него.

— Значи явно ще трябва да те развържа.

— Явно да.

— На прицел си — напомни му мъжът.

— Да, знам.

Шоу не откъсваше поглед от мъжа, докато го приближаваше, мускулите му се стегнаха, а в главата му прелитаха всички възможни ъгли и точки за атака срещу основната и допълнителните цели. Щеше да направи така, че мъжът да го прикрива от стрелбата с тялото си, а после щеше да продължи оттам. Предвид обстоятелствата не можеше да измисли по-солиден план.

За съжаление Шоу така и не успя да го приложи.

Мъжът заби спринцовката в ръката му направо през ризата.

Когато Шоу се свести, лежеше на пода, а ръцете му бяха останали притиснати под тялото. Той бавно се надигна, като протягаше крайниците си и се опитваше да възстанови кръвообращението в тях. Свърши си работата в тоалетната и се огледа. Стаята беше празна — с изключение на стола, занитен за пода, матрака в единия ъгъл и тоалетната чиния. Той измери разстоянието в крачки. Пет на пет. При неговата крачка това правеше около шест квадратни метра, а таванът не беше много по-високо от главата му. Стените бяха от масивен камък, без пукнатини в мазилката, а подът беше от каменни плочи. Той вдигна ръка над главата си. Таванът беше покрит с хоросан.

Зад него се чу потракване и Шоу се завъртя навреме, за да види как през един процеп в долния край на вратата се показва поднос с храна.

Той взе подноса, седна на матрака и се нахрани, като изпи бутилката вода на няколко дълги глътки. После огледа какво беше останало на подноса. Не му бяха донесли прибори, така че не разполагаше с никакво острие. Чинията беше от стиропор, а бутилката — от пластмаса.