Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Уолър провери данните на монитора.

— Пулсът ти е над двеста удара в минута, а и кръвното ти налягане никак не е добре. Казвам ти да се успокоиш, но ти не слушаш. Прекалено си упорит. Ще те оставя да си починеш малко. А после ще започне истинският разпит. Ако си мислеше, че това е болка, Абдул, смятам, че ще останеш разочарован. Това беше само подготовката.

Уолър извади от куфарчето си един инструмент, който приличаше на голямо ренде за сирене, но острите му ръбове бяха по-дълги, изглеждаха смъртоносни и бяха монтирани по такъв начин, че да могат да се завъртат под различен ъгъл.

— Знам, че виждаш това, което държа, но може би не разбираш какво е. Затова ще те попитам нещо. Кой е най-големият орган на човешкото тяло? — Уолър се престори, че чака отговор. — Не знаеш ли? Ще ти кажа, Това е кожата. Да, кожата е най-големият орган на човешкото тяло. Много хора не го осъзнават. Но един възрастен човек има почти два квадратни метра кожа, която тежи до четири килограма. Да, четири килограма. С инструмента, който държа, мога да одера цялата кожа от тялото ти за по-малко от един час. Това не е празна хвалба. Правил съм го и друг път. Нужни са стабилна ръка и ефикасна техника.

Най-сетне, като хлипаше и стенеше от болка, Абдул успя да прошепне:

— Ще ти кажа това, каквото искаш.

Уолър се усмихна.

— Каква ирония. Защото първо аз ще ти кажа нещо. Всъщност вече знам кой е заповядал да ме убият. И те вече са мъртви. Оставих те за последно.

— Тогава защо ми причини това? — изкрещя пленникът.

— Защото имах възможност да го направя. Освен това е добре да се упражнявам. В противен случай ще загубя уменията си. Ти ми каза, че няма да те пречупя. Но аз успях.

Тонът на Уолър стана по-остър.

— Ако някой те удари, приятелю, ти също трябва да го удариш, иначе ще те помислят за слаб. А аз сигурно имам недостатъци, но в никакъв случай не съм слаб.

— Тогава ме убий! — изрева обезобразеният мъж. — Довърши ме!

Без да бърза, Уолър свали превръзката и лепенката, свързани с медицинския монитор, и ги прибра в куфарчето заедно с клещите.

— Не си достатъчно важен, за да си губя повече времето с теб. Предай много поздрави на Аллах. И му кажи, че се чудя защо не е дошъл да ти помогне. Може би той също е имал по-важна работа, точно като мен.

Той отново вдигна скалпела.

— Това, което ще направя сега, е акт на милосърдие, Абдул. Съвсем скоро ще разбереш защо.

Той замахна и съсече и здравото око на мюсюлманина, като по този начин го ослепи напълно.

— Щеше да бъде върхът на жестокостта да те оставя да видиш това, което ще последва.

Ужасените писъци на мъжа го последваха до вратата. Хората на Уолър се стегнаха, когато го видяха да излиза от къщата.

— Свърших — каза той.

Паскал и още един мъж бързо се приближиха до джипа, който беше пристигнал току-що. Двамата отвориха задната врата и издърпаха навън две животни. Бяха едри питбули, завързани за метални прътове. Муцуните им бяха здраво стегнати с кожени намордници. Мъжете стиснаха прътовете и с големи затруднения избутаха мятащите се зверове до вратата на къщата. После освободиха телените примки в края на прътовете, свалиха намордниците на кучетата и ги блъснаха вътре, като затръшнаха вратата след тях.

Докато Уолър леко се качваше в колата си, ръмженето на атакуващите кучета и писъците на Абдул Маджид заглушиха шума от двигателя. Уолър си сложи слушалките и избра една весела песен от своя айпод, а мислите му отново се върнаха към красивата млада жена, с която беше вечерял по-рано. Нямаше търпение да я види отново.

Съвсем скоро.

Въздухът беше хладен, но необичайно тежък. В непрогледния мрак Реджи светваше с фенерчето си на всеки няколко секунди, за да види накъде върви. На два пъти се блъсна в нещо твърдо, обели си ръката, натърти палеца на крака си. Спускаше се само надолу, като често спираше, за да се ослуша. Мина през една врата и ето че някой я сграбчи.

— Господи боже!

— Шшшт. Ще събудиш и мъртвите, по дяволите.

Лицето на човека се освети от лъча на фенерче. Беше Уит, ухилен до уши.

— Защо се промъкваш така, дявол да те вземе? Ако имах пистолет, щях да те застрелям на място!

Уит отмести лъча на фенерчето от лицето си.

— Извинявай, Редж. Сигурно нещо ми е станало от това място. Беше глупаво от моя страна.

— Чисто ли е поне? — попита троснато тя, като успокояваше дишането си.

— Няма жива душа. Виж сама.

Той завъртя фенерчето и Реджи се огледа.

Саркофази.