Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Нищо ми няма. Или поне съм толкова добре, колкото може да бъде един професор с наднормено тегло, който води заседнал живот.

Той се огледа.

— Наистина ми харесва в тази развалина. На Реджина също й харесва. Чувам как обикаля по всяко време на денонощието.

— Тя редовно посещава гробището. Знаеше ли?

Малъри кимна.

— Най-вече гроба на Лора Р. Кемпиън. Никога не съм успявал да открия връзка между двете. Но тя сякаш е привлечена от тази жена.

Лиза го изгледа проницателно.

— Имаше ли някаква определена причина да набележиш Реджи за работа при нас?

Професорът строго отвърна на погледа й.

— Същата като във всеки друг случай. Тя премина всички изпитания. Но всъщност нещата започват с най-обикновена преценка от моя страна. В този смисъл Реджина Кемпиън не представлява никакво изключение.

Лиза задържа погледа му още няколко секунди, после извърна очи.

— Да поговорим за този американец — смени темата Малъри.

— Бил Йънг.

— Да, неприятно усложнение. Може да предизвика разсейване. Или нещо повече. Всъщност не знаем нищо за него. Всеки може да се представя за бивш лобист.

Лиза прокара ръка по колана на халата си.

— Така е. Между другото Уит ми докладва, че утре Реджи ще ходи до Ле Бо с него.

Малъри сякаш се стресна.

— Ле Бо? С каква цел?

— Уит не знаеше. Но подчерта, че според него тя трябва да работи по Кукин, вместо да се занимава с този Бил.

— И аз мисля така. Смятам да й се обадя веднага.

— Не го прави, Майлс.

— Но…

— Тя е под голямо напрежение, но въпреки това притежава най-добрите инстинкти от всички оперативни работници, с които разполагаме. Мисля, че можем да й се доверим. Не смяташ ли, че го е заслужила?

Малъри изглеждаше скован от нерешителност, но чертите му най-сетне се отпуснаха.

— Добре — каза той. — Общо взето, съм съгласен с тази оценка.

Лиза се изправи и отново хвърли поглед към бюрото.

— Предполагам, вече работиш по следващия случай.

— Тревата трябва да се коси редовно, нали знаеш.

— Е, да се молим Реджи и останалите да се върнат живи, за да могат да го направят още веднъж.

Тя тихо затвори вратата след себе си.

Малъри остана загледан след нея в продължение на няколко секунди, после се върна до бюрото си, разрови се в едно чекмедже и извади снимката, която му беше изпратил Уит. Седна и се загледа в лицето на Бил Йънг.

По гръбнака му пълзеше тревожно подозрение. И нещо му подсказваше, че причината за него е този мъж. Наистина имаше доверие на Реджи, но доверието към всеки си имаше граници. А нищо не биваше да им попречи да се доберат до Кукин. Беше твърде важно. Той се поколеба още малко, после решително извади от джоба си мобилен телефон и набра едно текстово съобщете. Професорът не беше толкова скаран с електронните устройства, колкото твърдеше. После прибра телефона и се облегна на стола си. Надяваше се, че е постъпил правилно.

Понякога в тази работа човек не разполагаше с друго освен с инстинктите си. Ако беше прав, всичко беше наред. Но ако се окажеше, че греши? Е, тогава понякога загиваха невинни хора.

Пътуването на Реджи и Шоу към изложбата на Гоя се състоеше от поредица остри планински завои, от които стомахът се преобръщаше. Докато се придвижваха на югозапад, пейзажът се промени напълно. В този регион най-характерната форма на релефа бяха кариерите за калций и варовик. Картината напомняше на Шоу за белите скали на Дувър в Англия.

— Това наистина е невероятно — отбеляза Реджи, след като пристигнаха и тя огледа скалните стени.

Бяха в покрайнините на Ле Бо дьо Прованс, на върха на планинската верига Алпил, в една стара каменна кариера с изглед към Вал д’Анфер, или Долината на ада. Беше необичайно място за досег с изкуството.

Всички стени бяха осветени, а от тях ги гледаха гигантски репродукции на шедьоврите на Гоя. Тук бяха типичните портрети на членовете на испанската кралска фамилия, но и „Голата маха“ и „Облечената маха“, които бяха предизвикали обществен скандал при появата си и съответно бяха конфискувани от Испанската инквизиция.

Творбите на великия испанец бяха изложени и на пода. Отначало им беше малко притеснително да се разхождат върху шедьоври, но след няколко минути се предадоха на магията на изкуството. В затъмненото пространство се носеше тематична музика, но нямаше аудио коментар. Вместо това сведенията за кариерата на Гоя можеха да се прочетат по стените. Докато Шоу и Реджи се разхождаха, образите постоянно се сменяха. В един момент бяха облени от ярки цветове, а в следващия нюансите ставаха по-тъмни, а атмосферата — по-строга. Виждаха се няколко служители в униформи, но не за да насочват посетителите на изложбата, а за да ги смъмрят, ако се опитат да пипнат стените.