Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Когато Реджи и Шоу достигнаха онази част от пещерите, която беше посветена на по-късните, далеч по-мрачни творби на Гоя, тя притихна. Шоу прегледа брошурата, която им бяха дали на входа. Информацията в нея беше оскъдна, така че не се разбираше кои са картините в тази зала.

— Доста са мрачни — отбеляза той, докато във въздуха се носеше печална мелодия.

— Това е „Трети май хиляда осемстотин и осма година“ — каза тя и посочи една картина, на която се виждаше как френски войници разстрелват беззащитни испанци.

— Нарисувана е в памет на испанската съпротива срещу нашествието на Наполеон.

— История на изкуството ли си завършила?

Тя поклати глава.

— Не, просто се интересувам от това.

Реджи се вторачи в мъжа с бялата риза от картината, вдигнал ръце в жест на отчаяние — или по-скоро на предизвикателство. В очите му се отразяваше целият ужас на ситуацията. И той, и всички около него всеки миг щяха да загинат.

— Когато казах на Уолър, че Гоя не е много вдъхновяващ художник, той отговори нещо странно — подхвърли тя.

— Какво каза?

— Съгласи се, че картините му са мрачни, но според него те притежавали голяма сила и дълбоки прозрения за човешката душа. А после добави нещо, от което направо ме побиха тръпки.

Тя се поколеба, все едно искаше да сменят темата.

— Какво каза, Джейни? — попита Шоу.

— Че злото дебне във всеки от нас — каза тя и се обърна към него. — Аз му отговорих, че не вярвам в това. А ти?

Шоу мълчеше и тя продължи:

— Не ми отговаряй. Няма значение.

Реджи отново се обърна към репродукцията.

— Тази картина е вдъхновила по-късни творби на Мане и Пикасо. Хора, които убиват други хора. Какво вдъхновение, а?

Тя скръсти ръце и потрепери. Температурата беше паднала осезаемо, след като преминаха през входа на кариерата и пристъпиха в „Катедралата на образите“, както наричаха изложбената зала.

Следващата част от изложбата беше от периода, в който възрастният Гоя беше загубил слуха си и беше страдал от някаква болест, увредила разума му. Така наречените „Черни картини“ бяха кошмарни с мащабите си. Също толкова ужасяваща беше серията литографии, наречена „Бедствията на войната“. Следващо картината „Сатурн изяжда един от синовете си“. На нея се виждаше чудовищно, уродливо същество, което поглъщаше окървавен труп без глава.

— Чудя се дали на изхода раздават безплатен валиум — отбеляза Шоу, не съвсем на шега.

— Важно е да се види това, Бил — отговори Реджи.

— Защо?

— Иначе ще продължим да повтаряме същите грешки отново и отново. Война, насилие, мизерия — всичко това се предизвиква от хората, така че може да се предотврати.

— Е, ние, така или иначе, повтаряме едни и същи грешки.

— Служил ли си в армията? — попита го изведнъж тя.

— Не — отговори той с напълно сериозно изражение и продължи: — Най-голямата битка, в която съм участвал, беше състезание по пейнтбол в колежа.

— Имаш късмет.

— Да, имам късмет.

Последната картина беше „Дворът на лунатиците“. Реджи обясни, че картината изобразява нещастните обитатели на един приют за душевноболни от шестнайсети век. Тя застина пред образите. Когато Шоу я погледна, по бузата й се стичаше сълза.

— Хей, Джейни — каза той. — Може би трябва да се върнем на слънце и да отидем да обядваме в Сен Реми.

Тя сякаш не го чу. Но когато Шоу протегна ръка, за да я докосне по рамото, тя подскочи и се обърна към него. Очите й бяха зачервени и влажни.

Той внимателно подбра следващите си думи.

— Познаваш ли някого, не на такова място, разбира се… но някой човек, който има психически… проблеми?

Тя не му отговори, а се обърна и пое обратно през изложбеното пространство. След миг Шоу забърза след нея. Реджи спря пред първата изложена картина — „Голата маха“. Голата брюнетка се беше излегнала с ръце зад главата.

— Трябва да кажа, че на мен повече ми харесват такива картини — отбеляза Шоу. — Поне в сравнение с онова чудовище, което яде хора.

— Невероятно е, как успяват да проектират образите на стените — отговори Реджи.

Очите й вече бяха сухи, а гласът й — спокоен.

— О, сигурно са обикновени прожекционни апарати. Може би дори използват някоя програма като PowerPoint.

— Значи всъщност не е толкова трудно?

— Така предполагам, но все пак не съм специалист — каза той и се усмихна. — Защо? Мислиш да направиш собствена изложба?

— Човек никога не знае. — Тя го погледна лукаво и го хвана под ръка. — Е, ще обядваме ли?