Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Той я хвана здраво за пръстите, за да се освободи.

— Може да споря с хората за разни неща, но когато стане време да се свърши работата, ще свърша проклетата работа. Това стига ли ти?

— Да.

— Междувременно ти пожелавам приятно прекарване в Ле Бо с гаджето ти.

Няколко секунди по-късно Реджи остана сама.

Тя изчака пет-шест минути, преди да тръгне обратно по тъмните улици. Дори след полунощ Горд изглеждаше красиво и безопасно място. Не видя никого, докато тихо крачеше към вилата си, но не се съмняваше, че я наблюдават. Все пак охраната на Кукин работеше денонощно.

Изобщо не й беше хрумвало, че някой ще я следи още от момента, в който излезе от църквата.

Този път това не беше Шоу.

В Англия беше с един час по-рано от Франция. Професор Малъри беше напълно облечен и седеше зад бюрото в малкия кабинет до спалнята си в Хароусфийлд. Беше се приготвил да работи цяла нощ по един нов проект, с който щяха да се заемат след ликвидирането на Фьодор Кукин. Той запали лулата си и към потъмнелия таван се надигнаха зловонни кълба дим. Навън започна да ръми, когато той най-сетне остави тетрадката, в която си водеше бележки.

На вратата се почука.

— Да?

— Аз съм, професоре — каза Лиза.

Той се изправи, когато тя отвори вратата. Беше облечена с дълга нощница, а върху нея носеше бежов вълнен халат. Косата й беше пусната до раменете. На краката си носеше чехли.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя се отпусна на малката кушетка с изтъркана кожена тапицерия, а той се върна на мястото си.

— Току-що се чух с Уит. Двамата с Реджи са потвърдили локацията и са уточнили подробностите за последната фаза от операцията.

— Отлично — каза той и я огледа по-внимателно. — Но ти изглеждаш разтревожена.

— Смути ме нещо в гласа на Уит. Стори ми се ядосан. Затова се обадих на Реджи, за да говоря с нея. Тя също звучеше ядосана, но когато настоях да ми каже какво има, не пожела да сподели. Опитах се отново да позвъня на Уит, но той не ми вдигна.

— Смяташ, че са се скарали?

— Така ми се струва. И то в най-неподходящия момент.

Малъри остави лулата си, отиде до прозореца и погледна навън през стъклото, по което се стичаха дъждовни капки.

— Свърза ли се с Доминик?

— Не, защото с Уит спят в една стая и си помислих, че сигурно няма да може да говори свободно. Освен това не искам да създавам допълнително напрежение.

Малъри сплете пръсти зад гърба си и навъсено се загледа в мрака навън.

— Трябваше да го предвидя. Трябваше да оставя Уит тук и да изпратя с Доминик или Колдуел, или може би Дейвид Хамиш. Уит изпитва гняв — очевидно много по-силен, отколкото си мислех.

— Смяташ ли, че това ще му попречи да изпълни задълженията си?

— Ако имах отговор на този въпрос, нямаше да се тревожа, нали?

Тя хвърли поглед към бюрото му.

— Пак ли ще работиш цяла нощ?

— Явно мисля най-добре, когато се стъмни.

— Някакви новини за финансирането?

Той изненадана се обърна към нея.

— Защо, какво си чула?

— Всеки знае, че за да се поддържа това място, трябват доста средства. Не че го правим заради парите, но все пак всички получават някакви заплати. А има и разходи за имението. И разходи за организиране на мисията. Наемът на вилата, в която е отседнала Реджи, е зашеметяващ. Всичко това се трупа.

Малъри помълча няколко секунди, после въздъхва.

— Не мога да отрека, че сме малко притиснати. С наема на вилата обаче няма проблеми. Един господин от украински произход, който притежава значително състояние, осигури нужните средства. Имам и още един-два варианта. Но всичко трябва да се прави с нужната дискретност, разбира се.

— Разбира се — съгласи се тя и добави: — Кога за последен път си бил на почивка, Майлс?

— Почивка? — Той се разсмя. — Мога да те разплача, като ти отговоря, че това за мен е почивка, но ще се въздържа.

— Сериозно, Майлс, кога беше последният път?

Той се взря в нещо, което само той виждаше.

— Предполагам, когато Маргарет все още беше жива. Рим. И Флоренция. Тя толкова обичаше статуята на Давид. Можеше да седи и да го гледа с часове. Скъпата ми съпруга беше голяма почитателка на Микеланджело. Беше приятно пътуване. След като се върнахме, тя се разболя. И шест месеца по-късно почина.

— Доколкото си спомням, това беше преди осем години.

— Да, да, права си. Времето наистина лети, Лиза.

— Всички тук работят под значително напрежение, но за някои е още по-трудно. Ти си нашият водач. Не можем да си позволим да те загубим.