Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Той си сложи латексови ръкавици, сведе поглед към слабините на Абдул и вдигна в ръка тънка стъклена тръбичка, дълга двайсет сантиметра.

— Това ще изпълни ролята на камък в бъбреците. Поеми си дълбоко въздух и се отпусни.

Вместо това дишането на мъжа се ускори, а бузите му се издуха, все едно стягаше цялото си тяло, преди върху него да се стовари смъртоносният удар.

— Няма да ме пречупиш! — изкрещя той няколко пъти поред.

Уолър методично наби стъклената тръбичка в пениса му, като използва гумено чукче, за да я вкара-докрай. Абдул пищеше от болка с всеки милиметър, с който тя влизаше все по-навътре.

— Всъщност това не е кой знае колко по-различно от катетър — каза Уолър. — Сега обаче започва болезнената част.

Той извади клещите от джоба си и го погледна.

— Просто Трябва да ми кажеш имената им.

— Върви по дяволите! — изкрещя Абдул.

— Естествено, колко оригинално от твоя страна.

Уолър нагласи клещите, протегна ръка и ги стисна, като натроши стъклената тръбичка в тялото на мъжа.

Този път писъкът беше много по-силен. Хората на Уолър, които чакаха отвън до вратата, се спогледаха и притеснено се отдръпнаха по-далеч от шума. Единствено Паскал остана на поста си, бдителен както винаги.

— Кървиш на едно място, което няма да ти хареса, Абдул — съобщи Уолър, като се наведе да разгледа резултата от работата си.

Отговорът беше поредица от крясъци на родния език на мъжа.

— Да, да, майка ми и баща ми вече са съвсем мъртви, благодаря ти — отговори му Уолър.

По изопнатото лице на Абдул потекоха сълзи, а мускулите на челюстите му се издуха и започнаха да потреперват. Парализираният му врат беше изпънат в агония, така че се виждаха всяка вена и артерия. Болката беше толкова силна, че ако Уолър не го беше залепил така здраво за масата, наистина щеше да разбие черепа си в дървото.

Уолър продължи спокойно:

— Научих пущу и малко дари по време на катастрофалното нахлуване на съветската армия в твоята страна. — Той погледна монитора. — Пулсът ти е сто трийсет и девет в минута. Всъщност, когато тичам, и аз мога да вдигна пулса си над сто и четирийсет, а съм на шейсет и три години. Ти си млад човек, така че това е нищо. Кръвното ти обаче е доста високо. Това е малко опасно. Е, ще видим.

Той стисна клещите на друго място и тазът на мъжа подскочи, доколкото му позволяваха въжетата, докато ревеше от болка.

— Пулс сто петдесет и седем. Добре, мисля, че вече внимаваш. Говорехме за имената.

Абдул задъхано произнесе:

— Ако ти ги кажа, просто ще ме убиеш.

— Това е прогрес. Хубаво. Вече сме по-близо до преговорите. Какво искаш да направя, ако ми ги кажеш? Не мога да те пусна. Ако те пусна, току-виж отидеш при тих и предупредиш хората, които ме предадоха. А това не е приемлив вариант.

— Значи ще умра?

— Не съм го казал.

Уолър отново премести клещите и ги стисна, като смачка една особено чувствителна част от анатомията на мюсюлманина.

Писъците на Абдул отново изпълниха всеки ъгъл на малкото помещение. Крещеше как ще убие Уолър, ще го обезглави, ще го изкорми, ще се върне от смъртта и ще го преследва като призрак, ще изколи всички хора, които някога е обичал.

— Разбирам гнева ти, приятелю, но така няма да стигнем доникъде. Доста силно кървиш, Абдул, но няма да умреш от загуба на кръв, така че е излишно да се тревожим.

Уолър се върна при куфарчето си и извади малък скалпел. После го вдигна, така че мюсюлманинът да го види.

— Хирургически нож; много деликатен и ефективен. Мога да направя два малки разреза тук и тук… — Той посочи с острието към две точки на врата на Абдул. — И за няколко минути ще умреш от загуба на кръв. Но аз не искам това, така че ще направя нещо друго.

Миг по-късно дясното око на Абдул беше разрязано. Мюсюлманинът се загърчи в агония, а писъците му отекнаха от стените.

Уолър погледна монитора.

— Пулс сто деветдесет и пет. Няма да издържиш дълго така. А и кръвното ти налягане — да, то също ме притеснява. Ако не се успокоиш, със сигурност ще получиш удар. Наистина се тревожа за здравето ти.

Той се приведе към хлипащия и наполовина ослепен човек.

— Искаш ли сега да използвам лишаване от сън, или да ти пусна силна музика? — предложи той и се наведе още по-близо. — Какво казваш? Умоляваш ме? За какво ме молиш, приятелю? Да те убия? Не, не. Аз не съм жесток човек. Аз съм честен човек. Аз не убивам. Аз работя на парче.

Скалпелът нанесе нов удар и част от лявото ухо на пленника падна на мръсния под.