Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Е, все пак аз трябва да взема това решение, а не той. Ако му кажа да ме остави на мира, не се съмнявам, че ще се отдръпне.

— Не ми прилича на човек, който лесно приема да му отказват.

— Но ти не го познаваш. Дори не сте се срещали.

— Каза ли ти какво работи?

— Занимава се с бизнес.

— Е, доста общо казано.

— Не очаквам да ми създава проблеми. Все пак сме в Прованс, нали така? Какво може да ми направи?

Шоу бързо извърна поглед, а една вена започна да пулсира на слепоочието му.

— Добре ли си? — попитате тя.

— Вечерята нещо не ми понесе.

— Искаш ли да се върнеш в хотела? Аз мога сама да се прибера.

— Не, ще те изпратя.

Двамата минаха по краткия път и след няколко минути пристигнаха пред нейната вила.

— Явно нашият човек е излязъл тази вечер — отбеляза Шоу, като гледаше празните места за паркиране отпред.

— Наистина си тръгна малко бързо след вечеря — отговори тя. — Имал някаква работа.

— Явно е зает човек.

Следващите й думи накараха Шоу да потръпне.

— Ще ходи в Ле Бо да разгледа изложбата на Гоя. Покани ме да отида с него.

— А ти какво му отговори? — попита Шоу малко остро.

Реджи го погледна с объркване.

— Отговорих му, че ще си помисля и ще му кажа.

Шоу не замълча дори да разсъди дали е разумно, думите сами излязоха от устата му:

— Няма да приемеш поканата.

— Защо?

— Защото ще дойдеш в Ле Бо с мен. Още утре. Аз също се канех да видя изложбата. И да те поканя да ме придружиш, разбира се.

— Наистина ли? — попита скептично тя.

— Ще си направим екскурзия за целия ден. Искаш ли да обядваме в Сен Реми?

— Защо правиш така? Да не би и ти да смяташ, че това е някакво състезание? Аз не съм награда, която можете да спечелите.

— Знам, Джейни. И ако предпочиташ да отидеш с него, няма да те спирам. Просто…

— Просто какво?

— Просто исках да прекарам повече време с теб. Това е. Няма някакво сложно обяснение. Искам да бъда с теб.

Чертите на Реджи омекнаха и тя го потупа по ръката.

— Как да ти откажа, след като ме покани толкова мило? — Тя се усмихна. — Остава да си отговорим на най-важния въпрос: с веспата ли ще отидем или с колата?

— Малко е далеч за веспата, така че според мен твоето рено ще се справи много по-добре. Да кажем, в девет сутринта? Аз ще сляза при теб…

— Нека аз да дойда да те взема.

Шоу я погледна с любопитство.

— Просто си мисля, че така ще е по-лесно — обясни тя. — От хотела ще излезем направо на главното шосе.

— А и по този начин Уолър няма да разбере, нали?

— Точно така.

— Аз мога да се грижа за себе си — каза той.

— Не се съмнявам, Бил — отговори тя. — Аз също.

Уолър сложи отстрани на врата на Абдул Маджид лепенка, свързана с дълъг тънък кабел. После свърза кабела с малък монитор на батерии и го включи.

— Какво е това? — попита нервно Абдул.

— Не се тревожи. Само ти измерва пулса. Тук не разполагам с достатъчно силно електричество, за да изтръгна истината от теб с него, приятелю. Но има и други начини.

Уолър залепи превръзка на ръката на мъжа и свърза проводника от нея със същото устройство, с което щеше да отчита пулса му.

— А това, разбира се, ще измерва кръвното ти налягане.

— Защо го правиш?

— За да мога да спирам болката, преди да те убия, разбира се.

Абдул Маджид се стегна и тихо започна да нарежда нещо.

— Значи твоят бог е велик, така ли, Абдул? — преведе си Уолър. — Сега ще видим колко е велик в твоя случай.

Абдул Маджид не отговори, а продължи да се моли. Уолър провери жизнените му показатели на екрана на устройството.

— Пулсът ти вече е деветдесет и осем в минута и кръвното ти налягане е високо, а аз дори не съм започнал. Трябва да дишаш по-бавно. Успокой нервите си, приятелю.

— Няма да ме пречупиш! — каза яростно пленникът.

Уолър извади скоч от куфара си и няколко пъти залепи с него челото, брадичката и раменете на мъжа към масата. Така Абдул Маджид не беше в състояние да помръдне главата или горната част на тялото си дори на сантиметър разстояние от дървената й повърхност.

— Знаеш ли защо правя това? — попита го Уолър. — За да ти попреча да изпаднеш в безсъзнание, когато болката стане твърде силна. Виждал съм мъже, които чупят собствените си черепи, за да я избегнат. Веднъж допуснах тази грешка, но няма да я повторя. Мъченията са безсмислени, ако пленникът не усеща болката.

Уолър извади още няколко неща от куфара, прибра едното в джоба си и се върна до масата.

— Казват, че агонията от преминаването на един-единствен камък през бъбреците е дори по-голяма от болката при раждане. Имал съм камъни в бъбреците. Болката наистина е ужасна.