Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Първото, което беше направило впечатление на Уолър при тези четения, беше колко много насилие се съдържа в книгата, която уж проповядваше мир и любов. Толкова хора бяха убивани по начини, които дори порасналият Фьодор Кукин не би използвал. А когато всяка вечер майка му казваше заедно с него молитвата „Отче наш“, тя винаги наблягаше на една фраза и я произнасяше по-бавно от останалите, сякаш за да и отдаде дължимото:

„И не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото.“ На украински в молитвата се казваше „избави ни от лукавия“, но френската молитва звучеше малко по-различно.

Уолър много добре знаеше за кое зло говори майка му: за мъжа си.

Горката му майка, беше толкова добра до последния си дъх. Но синът й ясно беше разбрал всичко, което тя не знаеше за злото. При подходяща мотивация всеки беше способен на безкрайна жестокост, сурови настъпления и ужасяващо насилие. Една майка беше способна на убийство, за да защити детето си, както и детето не би се поколебало да направи същото заради нея. Войниците убиваха, за да защитят страната си. Уолър беше убивал, за да защити както майка си, така и страната си. Умееше да върши това и не можеше да отрече, че насилието му доставяше удоволствие. Дали това го правеше зъл? Може би. Дали майка му би го оприличила на злото? Очевидно не. Той беше убивал заради страната си, заради майка си и за собственото си оцеляване. Когато някой му нанесеше удар, той отвръщаше на удара. Беше невъзможно да се измисли по-честно правило от това. Той беше това, което беше. И беше верен на себе си — за разлика от повечето хора, които живееха скрити зад фасадата на собствените си лъжи. Такива хора се усмихваха на приятелите си, преди да им забият нож в гърба. При това положение кой всъщност беше злият?

Лъвът надаваше предупредителен рев, преди да нападне, докато змията се извиваше в мълчание, преди да забие отровните си зъби в нищо неподозиращата плът.

Аз съм лъв, а не змия. Или поне бях такъв.

Той извади стар прожекционен апарат от един шкаф, сложи го на бюрото и включи щепсела в контакта. После издърпа чекмеджето на бюрото си и извади ролка с филмова лента. Щракна я на мястото й и насочи обектива към една празна бетонна стена, изключи светлините и пусна апарата. На стената се появиха черно-бели образи отпреди повече от трийсет години. Кукин от настоящето гордо се усмихна при вида на някогашното си „аз“.

На стената младият Фьодор се приближи с маршова стъпка до центъра на един площад, опасан с високи огради от бодлива тел и вишки за пазачите. Той заповяда нещо, няколко въоръжени мъже докараха десетина души и с удари на прикладите си ги принудиха да паднат на колене пред Кукин. Имаше четирима мъже и три жени, а останалите бяха деца. Кукин се приведе към всеки поотделно, за да му каже нещо. Седнал зад бюрото си, Уолър беззвучно произнесе същите думи. Това беше един от любимите му спомени. Черно-белият Кукин на стената отведе децата встрани, по-далеч от възрастните. След това извади бонбони от джоба си и ги подаде на изплашените дрипави малчугани, като дори погали едно момиченце по главата. Сегашният Уолър извади от джоба на униформата си изсъхнал шоколадов бонбон, останал точно от този случай преди няколко десетилетия.

Докато измършавелите деца поглъщаха лакомствата, Кукин се върна при възрастните, извади пистолета си и ги екзекутира един по един с изстрел в тила. Децата с писъци се втурнаха да прегърнат убитите си родители и Кукин застреля и тях — последният му куршум беше насочен в гръбнака на малко момиченце, което беше прегърнало главата на мъртвата си майка. На последния кадър се виждаше как Кукин измъква наполовина изяден бонбон от безжизнените пръсти на едно момче, проснато в калта, и го пъха в устата си.

Ролката свърши, стената отново стана бяла и Уолър се облегна назад с гордост и задоволство, които преди беше изпитвал всеки ден. Това му беше работата и той я вършеше отлично. Никой в Украйна не се беше справял по-добре от него.

Той свали униформата си и внимателно я окачи в шкафа, като изглади няколко гънки от плата. Преди да загаси лампите и да излезе, Уолър се обърна да погледне съветското знаме и снимката на своя ментор.

Просто искам да направя още нещо, достойно за мен. Нещо наистина важно.

Той загаси лампата, заключи вратата и се върна към единствения живот, който му беше останал. Скоро трябваше да замине за Франция. Може би там щеше да открие нещо, в което отново да вложи цялото си сърце.