Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Облечен като офицер от КГБ, той се върна в спомените си до онзи момент, за който дори тогава осъзнаваше, че ще бъде връхната точка на живота му. Пръстите му докоснаха медалите, лентичките и значките от лявата страна на куртката. Три медала от КГБ за безупречна служба, отличие за заслуги към разузнаването, златна значка при дипломирането от Ленинградския университет и още една значка, която показваше, че е завършил и КАИ — престижния институт на Андропов „Червено знаме“. Освен това имаше и ордени за участие във военни операции, които беше заслужил с кръвта си — включително и в Афганистан. Враговете му нямаше да излъжат, ако го наречаха с най-ужасни имена, но страхливец не беше.

Макар че беше реден в малко рибарско селце, което се намираше само на шестототин километра от Киев, Уолър винаги се беше смятал за гражданин на Съветския съюз, а не за украинец. Наставникът му в КГБ беше бригаден генерал, когото наричаха „Киевския касапин“. Той също беше роден в Украйна, но беше положил клетва за вярност към Москва. Всичко, което Уолър знаеше за контраразузнаването, потушаването на бунтове и осигуряването на безопасността на съветския начин на живот, беше научил от този човек. Пазеше и негова снимка на стената, точно до червеното съветско знаме със златния сърп и чук и петолъчката.

Той отиде до центъра на помещението с маршова стъпка, замръзна мирно и отдаде чест на този велик съветски гражданин, който вече не беше сред живите, защото беше безцеремонно застрелян като отплата за славната си служба. После се почувства малко глупаво от това, че е отдал чест на един мъртвец, и се настани зад металното си бюро от 50-те години на миналия век, което беше използвал като офицер от КГБ в родната си страна. На бюрото старателно бяха подредени стари документи и формуляри в три екземпляра на допотопни листове хартия. До едната стена имаше редица издраскани метални кантонерки. В тях пазеше всички доклади за службата си към Съветския съюз в продължение на десетилетия, които беше успял да изнесе контрабандно от страната. Понякога идваше тук, за да се къпе в славата на миналите си подвизи.

В действителност той не ценеше особено настоящия си живот. Контрабандата на млади момичета за проституция го отегчаваше. Беше започнал преговори с мюсюлманите да им продава ядрени оръжия най-вече за да се докосне отново до собственото си минало, когато действията и заповедите му променяха съдбите на хиляди хора. Сега беше просто бизнесмен, като толкова много други. Печелеше луди пари и живееше в голям лукс, но ако утре си отидеше от този свят, кой щеше да забележи това? Името му нямаше да остане в учебниците по история. Началниците му от КГБ си бяха приписали повечето му заслуги. Те щяха да останат безсмъртни. В сравнение с тях той беше съвсем обикновен човек. Но имаше и такива, които знаеха какво е направил. И точно те бяха причината да бяга и да се крие като мишка в дупката си. Нямаше друг избор, ако искаше да живее. Беше видял какво се случва с другарите му, които не бяха толкова пъргави. Някои бяха буквално разкъсани от яростни тълпи, прекарали целия си живот в затвора на собствената си държава. Той напълно разбираше чувствата им; просто не искаше да понесе последиците от тях.

Уолър отвори друго чекмедже, извади един стар албум и започна да разлиства скиците, които сам бе направил. Винаги беше рисувал добре — беше се научил от майка си, която се беше прехранвала като художничка по улиците на Франция, а после и на Киев, преди да свърши в едно рибарско село, сковано от ледове пет месеца в годината, сключила брак с мъж, който не я обичаше. Дори сега Уолър не знаеше цялата история за родителите си, нито събитията, които ги бяха събрали. В този албум бяха нарисувани много от хората, които беше убил — мъртвешките им лица бяха екипирани с въглен, мастило или молив, изцяло в черно. В албума на мъртвите нямаше нужда от цветове.

Следващата книга, която извади от бюрото си, може би щеше да изненада някои от хората, които познаваха Фьодор Кукин от предишния му живот. Той претегли Библията в ръката си. Разбира се, Съветският съюз яростно се беше противопоставял срещу всякакви форми на организирана религия. Религията беше „опиум за народа“, както беше изтъкнал Маркс. Но майката на Уолър беше французойка и ревностна католичка. И беше дала религиозно възпитание на сина си, въпреки че това беше много опасно. Всяка вечер му четеше от Библията, докато баща му спеше, обикновено пиян.