Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Накрая тя излезе, изцеди косата си, взе една кърпа и вдигна поглед към него.

— Какво правиш, по дяволите?

Шоу беше стъпил на покритата с плочки маса за хранене, която се намираше под перголата до стената, разделяща нейната вила от съседната. Стената беше висока, но височината на масата в добавка към собствения му ръст позволяваха с лекота да надникне от другата страна.

— Проверявам как са мутрите от съседната вила.

Тя светкавично се озова до него и със сила го свали от пиедестала му. Шоу се престори, че му е смешно.

— Защо, какво има?

Лицето й беше порозовяло под слънчевия загар, а веждите й бяха гневно сключени.

— Не го прави повече.

— Не ти ли е любопитно?

— Нали точно ти си видял този изрод да ме шпионира. А след това каза, че мъжът от градчето тази сутрин ти се е сторил опасен. Като гангстер. Не искам да ги ядосвам. На почивка съм.

— Добре, добре. Права си, така е по-разумно. Ще обядваме ли? Умирам от глад.

Тя се овладя и се зае да се бърше с кърпата.

— Менюто ще бъде салата със скариди, хляб със зехтин за топене и бутилка бяло вино. Имам и домати, краставици и артишок от пазара.

— Звучи страхотно. Дай ми да правя нещо. Оправям се в кухнята. По-добър съм и от френски готвач. Е, всъщност не съм, но мога да режа зеленчуци.

— Все ще свършиш нещо.

Тя си обу шортите, но остана по горнището на банския си костюм. После усука косата си на опашка и я върза с червен ластик. Шоу мислено отбеляза, че в лятната рокля изглежда по-женствена. Но всъщност си мислеше за друго: че тя не издържа малкия му тест. Беше застанал върху масата — на място, за което беше преценил, че няма да се вижда от съседната вила, освен ако някой специално не излезеше в задния двор — само за да види нейната реакция. Тя беше казала каквото трябва и беше демонстрирала нормално притеснение от вероятността да се забърка с „опасни“ хора. Но Шоу отдавна практикуваше настоящото си занятие и интуицията му подсказваше, че емоцията зад думите й не е съвсем точна. Да, тя наистина се притесни, но не по тази очевидна причина.

Той й помогна да приготви обяда и седнаха навън; през повечето време си говореха съвсем безгрижно и нито един от двамата не спомена догадките си относно съседната вила. След това Шоу се върна пеша до хотела си. Веднага провери трите малки капана, които винаги залагаше, за да разбере дали някой е влизал в стаята му. И трите бяха разположени на такива места, че чистачката да не ги намери, докато изпълнява обичайните си задължения — в чекмеджето на бюрото, в гардероба и на една от пътните му чанти.

Шоу седна на леглото си. От трите капана два бяха разместени. Докато се беше забавлявал с „Джейни“, някой беше претърсил стаята му.

Уолър взе душ и използва бръснач, за да отстрани няколко непокорни косъма от главата си. Не беше плешив, но когато тръгна да бяга от Украйна, беше започнал да бръсне главата си като един вид маскировка. Знаеше, че почти нищо не променя външния вид на човека в по-голяма степен от играта с дължината на косата.

След като си инжектира още една доза от своя специален еликсир, той прекоси мезонета си, стигна до края на един коридор и спря пред вградения в стената шкаф. Завъртя дръжката на дясната врата обратно на часовниковата стрелка и една дървена плоскост се плъзна встрани, като разкри клавиатурата под нея. Той набра четирицифрен код. Чу се щракване и предната част на шкафа се отвори от безшумната хидравлична система. Уолър мина през нея и вратата, която беше снабдена със сензор за движение, автоматично се затвори след него. Беше чудесно конструирано устройство.

Мезонетът на Уолър заемаше около хиляда квадратни метра, без да се смята „скривалището“ в центъра на дома му, в което се намираше в момента. Именно това скривалище беше основната причина да не допуска никой друг в апартамента си. Не можеше да си позволи риска някой да го открие. Стаята беше със стени от гол бетон, част от оригиналната носеща конструкция на сградата. Човекът, конструирал скривалището, беше от украински произход, доверен на Уолър, който вече не беше между живите. Смъртта му беше настъпила по естествен път. Уолър почти никога не убиваше истинските си приятели.

Той лично беше обзавел това скривалище. Със секретен куриер бяха доставени контейнери от неръждаема стомана и електронни ключалки, които Уолър сам беше разопаковал. Той застана пред един стар метален шкаф. На вратата му имаше табелка, на която беше гравирано името „Фьодор Кукин“. Той извади парадната си офицерска униформа. Смяташе, че все още му стои доста добре, макар че тук-там му беше малко тясна. Той стегна колана с кобура си, в който беше сложил оригинален руски пистолет „Макаров ПМ-53“. Този модел беше на въоръжение в цялата армия на Съветския съюз в продължение на четирийсет години — чак до 1991-ва, когато съветската империя се разпадна окончателно. Той си сложи яркосинята фуражка със златни ширити и червена петолъчка, обърна се и се погледна в огледалото на отсрещната стена. Платът беше груб и не пропускаше въздух, но за него униформата сякаш беше ушита от най-фина коприна.