Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Когато Шоу имаше нужда от нея, тя беше прелетяла Атлантическия океан, без да се бави. Винаги беше идвала, когато му трябваше. А сега лежеше в болницата с дупка в гърдите си заради него. Шоу със залитане се скри в една алея, подпря се на мръсната тухлена стена на една сграда и плака толкова силно, че стомахът му отново се разбунтува.

По-късно седна на Трафалгар Скуеър при гълъбите и със зачервени очи се взира в лорд Нелсън, докато вратът не го заболя, защото не знаеше накъде другаде да гледа. Лондон вече се пробуждаше и шумът от стъпки и превозни средства се усилваше. Слънцето изгря и въздухът се стопли. Беше му трудно да повярва, че все още е лято, след като се бяха случили толкова много неща. Горд във френския Прованс и дори Канада му се струваха преди цяла вечност.

Шоу се изправи и се огледа, за да реши какво да прави, после застина. Реджи стоеше от другата страна на площада и го гледаше. Той тръгна в обратната посока, но нещо го накара да промени решението си и той прекоси площада, за да отиде при нея.

— Как разбра, че съм тук?

— Познах — отговори тя. — И се обадих на Франк. Той ми каза, че си се върнал в Лондон.

— Как е Уит?

— Не може да си движи крака, но ще се оправи. Радвам се, че и Кейти ще се оправи.

Шоу разсеяно кимна.

Реджи беше с белите джинси, които беше носила в Горд, черни обувки без ток и синя памучна блуза. Косата й стигаше до раменете. Шоу си помисли, че изглежда по-възрастна. Всички изглеждаха по-възрастни, по дяволите. Самият той имаше чувството, че е поне на сто години.

— Опитах се да ти се обадя, но ти не вдигна.

— Мисля, че нямам роуминг — отвори той.

Шоу тръгна напред и Реджи го последва.

— Благодаря ти, че елиминира Кукин — каза той. — Беше страхотен изстрел.

— Трябваше да съм по-бърза. Ако бях стреляла по-рано, Кейти…

Той леко отстъпи встрани от нея.

— Недей, Реджи. Просто недей.

Тя замълча, докато двамата крачеха нататък по „Странд“.

— Откриха ли тялото на Доминик? — попита той.

— Не. Най-лошото е, че родителите му никога няма да разберат какво точно е станало с него.

— Съжалявам.

Тя сведе поглед, сякаш търсеше подходящите думи.

— Франк преговаря с нас да работим с вас.

Шоу спря и студено я изгледа.

— С нас?

— По-скоро с него — поправи се бързо тя. — С неговата организация.

Шоу отново тръгна напред.

— Не виждам как ще се случи това.

Реджи бързо заговори:

— Ще трябва да променим някои от техниките си. Все пак не можем да… финализираме мисиите си така, както го правехме досега. Но той каза, че информационната система и учените, с които разполагаме, могат да се окажат полезни, ако обединим…

Шоу вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Това всъщност не ме интересува, нали разбираш?

Тя изглеждаше съкрушена от думите му, но отговори:

— Да. Добре. Разбирам.

Двамата стигнаха до някакъв парк и Шоу се отпусна на една пейка. Реджи се поколеба, сякаш не беше сигурна дали той иска да се присъедини към него. Най-сетне тя просто седна, но на достатъчно разстояние — трудна задача, защото Шоу беше толкова едър.

— Май така и не ти благодарих за това, че ми спаси живота — каза той.

— Шоу, няма нужда да ми благодариш. Ако не беше ти, и аз нямаше да съм тук.

— Трябваше да го кажа.

— Добре, каза го. Това е достатъчно.

Тя кръстоса крака, театрално си пое въздух и започна:

— Това не е моя работа, но…

— Тогава недей — прекъсна я той.

Настъпи мълчание.

— Не бяхме нищо повече от приятели — каза Шоу след малко. — Поне досега. Но наистина бяхме приятели. И тя означаваше… означаваше много за мен. Повече, отколкото си мислех.

— Добре — каза Реджи, а по бузата й потече една сълза.

— И това дали някога щяхме да станем нещо повече от приятели…

Той поклати глава, вторачи се в едно малко момче, което си играеше с майка си, и сведе поглед към тревата.

— Но тя ще се оправи, Шоу. Можеш да отидеш при нея и да…

— Няма да стане — отговори твърдо той.

Отново настъпи мълчание.

— Какво ще правиш сега? — попита го тя.

— Ще остана тук няколко дни, докато Франк ме върне на работа.

— Можеш да дойдеш в Хароусфийлд. Всъщност даже мисля, че Франк ще идва утре, за да провери някои неща. Можем да…

Тя млъкна, защото той рязко се изправи.

— Не, Реджи. Наистина не мисля, че можем.

Шоу се обърна, за да си тръгне.

— Моля те, Шоу.

Той я погледна през рамо.

— Съжалявам.

— Няма нужда да бързаме — каза тя.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи и това сякаш я разгневи. Тя бързо ги избърса.