Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Франк притеснено го поглеждаше от време на време, но сякаш не искаше да нарушава мълчанието. Най-сетне обаче каза:

— Открихме останалите хора на Кукин — всички бяха мъртви, с изключение на онзи Паскал. От него нямаше и следа.

— Браво на Паскал — каза Шоу, без да откъсва поглед от пътя пред себе си.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш тук? Мога да ти уредя отпуск. Така ще бъдеш до Кейти, когато я изпишат от болницата.

— Единственото, което смятам да направя, е да се отдалеча максимално от нея.

— Но, Шоу…

Шоу рязко настъпи спирачката и колата спря със свирене на гуми — отекнаха клаксони, а от двете им страни профучаха други коли.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликна зашеметеният Франк.

Лицето на Шоу беше почервеняло, а едрото му тяло се разтърсваше от пристъпи на треперене, все едно страдаше от абстиненция.

— Тя едва не загина заради мен. При това не за пръв път. Така че ще се отдалеча от нея, за да не позволя това никога повече да се случи, Франк. Разбираш ли ме?

— Да, да, разбирам.

Франк беше виждал Шоу в почти всяка ситуация, която можеше да си представи, но никога не го беше виждал такъв.

По-късно същата вечер Шоу и Франк се качиха в Боинг 777 на британските авиолинии от летище „Логан“, в Бостън, с който щяха да кацнат в Лондон на следващата сутрин. По време на полета Франк изгледа един филм, изпи няколко питиета, вечеря, поработи малко и поспа.

Шоу прекара всичките шест часа и двайсет минути от полета взрян през прозореца. Когато кацнаха, двамата минаха през граничния контрол на летище „Хийтроу“ и поеха към изхода.

— Шоу, имам кола. Искаш ли да те закарам до града?

— Просто ми намери нова задача. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Шоу отмина с приведена глава, без да се обръща, като размахваше чантата до тялото си.

Франк го проследи с поглед, после намери колата си и шофьорът го откара.

Шоу пристигна в Лондон един час по-късно с автобус. Не отиде в хотел „Савой“. Не изпълняваше мисия, а не можеше да си позволи да отседне там на собствени разноски. Настани се в много по-скромна стая в много по-незабележима част на града. Току-що беше хвърлил чантата си на един стол, когато телефонът му звънна.

Шоу дори не си направи труда да погледне кой го търси. Точно в момента не му се говореше с никого. Той излезе, купи си няколко бири, върна се, отвори една, изпи я, отвори втора и я изпи, като смачкваше празните кутийки с една ръка и ги хвърляше в кошчето.

Телефонът отново звънна. Той изпи още една бира, отде до прозореца, погледна навън и видя множество хора, които минаваха по улицата, без да познават лично Кейти Джеймс и без дори да подозират колко близо до смъртта се беше озовала.

— Тя е страхотен човек — каза Шоу на прозореца. — Не я заслужавам. А и тя със сигурност не заслужава такъв като мен, по дяволите.

Той вдигна кутийката с бира и почука с нея по стъклото на прозореца, като си спомняше как беше стиснала ръката му. Чувството беше прекрасно, но той знаеше, че никога повече няма да го усети.

В полунощ телефонът му спря да звъни, докато довършваше последната бира, която вече се беше стоплила. Не можа да заспи и след малко стана, за да повърне в тоалетната всичко, което беше изпил. Взе душ, избръсна се, преоблече се с чисти дрехи и излезе да си потърси закуска в четири сутринта. Тъй като се намираше в Лондон, само след две пресечки намери това, което търсеше. Седна в дъното на полупразното кафене и си поръча най-голямата порция, която предлагаха. Когато му я донесоха, погледна храната, но не я докосна, а само изпи две чаши черно кафе, преди да остави няколко британски банкноти на карираната покривка и да излезе.

Тръгна покрай Темза и откри мястото, където бяха стояли двамата с Кейти, когато беше проехтял изстрел и един човек беше паднал мъртъв в реката. После продължи към друга улица, където Кейти щеше да бъде убита от един човек със спринцовка, ако Шоу беше закъснял и със секунда. Мина покрай ресторанта, където бяха вечеряли заедно. И най-сетне стигна до хотела, където той беше запратил количката със закуската й в стената, а в отговор тя спокойно му беше напълнила чаша кафе. При този спомен на устните му се появи усмивка, която бързо се превърна в стон. На същата среща тя му беше показала раната от куршума на ръката си. И му беше разказала за момчето от Афганистан, което според нея беше намерило смъртта си, защото Кейти твърде ревностно беше разследвала една история и беше стигнала твърде далеч.