А. Дийн - Изчезналата Библиотека

Тя пусна в отвора монета от петдесет пенита и набра по памет шестте цифри на домашния телефон на Питър Уекслър. Беше четири часът сутринта и възрастният професор със сигурност спеше, но поне означаваше, че Емили със сигурност ще го намери. След като я изслушаше, Уекслър щеше да й прости за ранното обаждане.

- Какво? Боже милостиви, кой звъни по това време? - измърмори в слушалката Питър Уекслър, без изобщо да се постарае да поздрави учтиво.

- Професор Уекслър, Емили Уес е.

Уекслър изведнъж се събуди.

- Доктор Уес, скъпа моя! Откъде се обаждаш? Направи ли някакви открития?

- Повече, отколкото можеш да си представиш. От тези, които ме карат да не ти казвам откъде се обаждам.

Сега Уекслър седна в леглото и пипнешком затърси копчето на нощната лампа.

- Това е прекрасно, Емили!

- Работата е много по-сериозна от историческо откритие - продължи Емили и възможно най-кратко разказа на Уекслър историята за съществуването на Съвета и за ролята му в политическата ситуация, която всеки момент щеше да преобърне американското правителство.

- Хората, които са замесени... Дори не мога да ти опиша колко дълбоко са проникнали във Вашингтон. Просто е страшно.

Тя задъхано изреди няколко от имената на ключовите фигури от втората част на списъка.

- Емили, мили боже, хората трябва да разберат за това. И то незабавно. Още няма официално съобщение, но всички вестници очакват, че днес във Вашингтон ще стане нещо голямо. Никой не знае точно какво или как, но се носи слух, че когато си легнеш утре вечерта, твоят президент вече няма да е на власт.

„А надбягването набира скорост“ - помисли си Емили. Новината за ескалиращото напрежение във Вашингтон потвърждаваше, че трябва да намери конкретна връзка, категорично доказателство, което да покаже публично. И беше наясно къде ще го открие.

Минута след като се уговори с Уекслър да се чуят по-късно същия ден, Емили затвори телефона и предпазливо се отправи по улицата.

Антун подробно й бе разказал за заговора и Емили знаеше, че е научил подробностите от едно-единствено място. Библиотеката. В нея сигурно се съхраняваше информация за замесените, за самия заговор, навярно и предостатъчно допълнителна информация.

Информацията, която й беше необходима, беше заключена в хранилището си. Емили формулира откритието наум пред себе си: „Всичко пак се свежда до библиотеката. Трябва да намеря начин да вляза, и то веднага. След няколко часа може вече да е късно.“

Тя ускори крачка.

Оксфорд - 05.00 ч. по Гринуич

Секретарят седеше мълчаливо на старинното бюро в малък домашен кабинет в северната част на Оксфорд - базата на групата Приятели в Централна Англия. Пред него имаше включен лаптоп, полуизпита чаша уиски и купчина разпечатки, осигурени от различни членове на екипа. Насили се да продължи да диша бавно, да овладее гнева си.

Вчера яростта му беше почти неудържима. Щом зърна хранилището на библиотеката, опразнено от безценното му съдържание, съвършено голо в огромната си подземна гробница, гледката го накара почти да обезумее, да се озове в място, тъмно като каменното помещение, в което се намираше. Всичко, за което беше работил, всичко, което се бе стремил и борил да придобие, се е намирало там, съвсем близо до него, само за да бъде изтръгнато от жадния му обхват. Всичко беше подредено с почти невъзможна жестокост, изпълвайки пътя му с напрежение и очакване. Тайни входове, тъмни коридори, старинни дървени врати и надписи на латински - всичко, което го бе запленявало, в този момент на прозрение ненадейно му се стори като яростно посегателство над неговите качества, водачество, над целия му живот.

Той отпи голяма глътка от чашата и за сетен път стисна зъби още преди течността да е преминала докрай по езика му. При нормални обстоятелства не пиеше сутрин, но през последната нощ не беше мигнал и разликата между нощ и ден сякаш вече нямаше значение.

Само като си спомнеше мига, изпадаше в ярост. Застанал насред празното хранилище, беше започнал да удря всичко, да преобръща маси, да събаря редица след редица стари дървени рафтове. Избухна дотам, че дори удари собствения си син, сякаш целият ужас на момента беше негово дело. Джейсън прие удара на баща си, без да трепне и без да отговори. Защото, макар че откриването на празното хранилище беше разярило бащата, то едва не уби сина. Джейсън се взираше с невиждащ поглед в празното помещение и разочарованието му се превръщаше в горчива жестока решителност дълбоко под кожата му.