А. Дийн - Изчезналата Библиотека

Сега Емили се облегна назад, притисната на малката си седалка в самолета, и се загледа с празен поглед през прозорчето, докато сенчестите хълмове и планини на Западна Европа бавно минаваха под нея в тъмнината на ранната утрин. „Входът.“ Звучеше толкова просто. В действителност представляваше пъзел, който Емили знаеше, че няма да разреши лесно. Но докато продължаваше да мисли, изненадата й от последните открития започна да избледнява. Защо да се учудва, че библиотеката е била „ъпгрейдната“, за да съответства на обстоятелствата в модерния свят? Някога оригиналната библиотека е била абсолютно модернизирана за времето си, истински пробив в света на знанието. Никой дотогава не е замислял хранилище за информация от подобен мащаб, камо ли да го е създавал. Никога дотогава не е създавана централизирана мрежа от служители в цялата империя и целия познат свят, натоварена със задачата да събира данни за колективна банка от сведения за човешката мъдрост и тактически да ги използва за развитието на човечеството. Наистина ли е толкова изненадващо, че с разрастването си библиотеката е усвоила нови средства за постигане на своите цели - да остане на върха на всяко ново и креативно творчество?

Постепенно мислите й набраха увереност. Беше се спасила от смъртта. Вече беше наясно какво наистина търси, нямаше повече уловки и замаскирвания. Арно Холмстранд е създал сложния етап от последните четири дни, за да я отведе до това знание, до това разбиране, и Емили беше убедена, че отнякъде ще получи необходимата информация, за да намери необходимото. Списъкът с начини, по който Арно беше подготвил успеха й, беше дълъг.

„Списък.“ Думата се задържа в паметта й и отново я върна към единствената подробност, която не пасваше в голямата схема на нещата: списъкът с имената - имена в две групи, изпратен в две текстови съобщения. Спомни си разкритието на Антун, че това е част от заговора на Съвета да придобие власт в американското правителство; през последните три дни бе видяла достатъчно, за да знае, че сегашната президентска администрация на Америка се люшка опасно. Заговорът - какъвто и да е - действаше.

„Тези два списъка.“ Сега паметта на Емили се стрелна към един миг, към коментар на нападателя й в Истанбул. Докато й вземаше телефона и го подаваше на партньора си, му даде инструкция за съобщенията с двете групи имена. „Изпратиха й го в две съобщения. Ключът е във второто - това с имената на нашите хора.“

Ето това беше: нашите хора. От Атанасий Емили вече знаеше, че имената от първата група са на хора, които са били набелязани и екзекутирани като част от заговора да свалят президента от поста му. Досега предполагаше, че втората група са хора, които Съветът иска да издигне - хора, които може да манипулира в една нова администрация. Но думите на нападателя й бяха по-конкретни. „Имената на нашите хора“, беше изрекъл той. Вторият списък не беше с имената на хора, които трябваше да бъдат повлияни и манипулирани: беше списък с хората на Съвета, членовете на самия Съвет, които с падането на президента щяха да се озоват в положение, позволяващо им да усвоят нови позиции във властта.

Кожата на Емили стана леденостудена. Ако беше права... почти не можеше да си представи докъде се простира обхватът на Съвета, както и предателството му. Имената от списъка бяха имена, които тя познаваше добре. Имена, познати на всеки американец. Имена, познати по цял свят. Гениалността на заговора на Съвета се съчета с ужасното откритие колко далеч наистина стига неговата власт. Както беше предсказал Атанасий, Съветът създаваше вакуум във властта на върха на американската политическа система, но не го правеше с надеждата, че може да запълни тази празнота с хора, на които е в състояние да повлияе. Вече разполагаха с такива хора, които просто щяха да встъпят в нова длъжност. Вицепрезидентът беше само началото.

Тези хора трябваше да бъдат спрени. Съветът трябваше да бъде спрян. Емили трябваше да намери начин, колкото и ужасяваща да изглеждаше задачата. Скоро щеше да кацнг в Англия и да се върне в Оксфорд. Веднъж стигнала там, щеше да очертае последните стъпки, необходими й, за да разбере къде се намира целта й. Щеше да разбере какво наистина означават думите, че библиотеката е мрежа. И щеше да намери входа.

Оксфорд - 04.00 ч. по Гринуич

Час и половина след кацането на самолета на „Хийтроу“ Емили слезе от таксито в жилищен квартал на Оксфорд и влезе в червена телефонна кабина на „Бритиш Телеком“. Беше извадила батерията на новия си турски телефон, беше го смачкала с крак и го беше оставила в Египет. Съветът със сигурност разполагаше с други начини да я открие, но Емили щеше да направи всичко по силите си да утежни задачата им.