Джон Вердън - Затвори очи

Гърни се зачуди накъде води този разговор. Не приличаше на колегиален опит за оправдаване поведението на капитана.

Хардуик отново дръпна от цигарата, толкова дълбоко, все едно се опитваше да постави нов рекорд за количеството дим, което човек е в състояние да погълне за три секунди.

– Като ти гледам физиономията, сигурно се питаш какво общо има това? Прав ли съм?

– Да, не мога да отрека, че ми мина през ума.

– Отговорът е "нищо". Няма абсолютно нищо общо, мамка му! Само дето решенията на Родригес напоследък не струват и пукната пара. Буквално пречи на разследването.

След тези думи хвърли недопушената цигара, натисна я с крак и я смачка на асфалта.

Гърни се опита да смени темата:

– Направи ми една услуга, става ли? Прослушай Грегорио и "Кармала". Останах с впечатлението, че никой не се заинтересува особено от тях.

Хардуик не отвърна нищо, само стоеше мълчаливо и се взираше в смачканата угарка до обувката си.

– Трябва да тръгвам – каза накрая. Отвори вратата на колата си и сбърчи нос, като че ли отвътре го бе блъснала неприятна миризма. – Само внимавай, Дейви, момчето ми. Малкият копелдак е бомба с часовников механизъм. Рано или късно няма начин да не избухне.

По време на пътуването обратно Гърни се чувстваше гадно, без отначало да може да определи причината. Беше едновременно разсеян и търсеше нещо, с което да се разсее, а не намираше. Всяка следваща радиостанция бе по-дразнеща от предишната; музиката, която не отговаряше на настроението му, му се струваше идиотска; онази пък, която пасваше, само го разстройваше още повече. Коментарите го дразнеха, в тях виждаше или проява на глупост, или на алчност, или и на двете. При всяка реклама му се искаше да кресне: "Млъквайте, лъжливи копелета!"

Изключи радиото и се съсредоточи върху пътя – запуснатите селца от двете му страни, изоставените и умиращи ферми; табелите на компаниите за добиване на газ, дразнещо курдисани насред бедните градчета в северната част на щата. Господи! Беше наистина в отвратително настроение!

И защо?

Започна да си припомня срещата от самото ѝ начало, за да разбере какво точно го е провокирало.

Елън Ракоф – естествено, облечена в кашмир. У нея липсваше дори намек за невинност; притежаваше измамната топлина на змия. И въпреки това по някакъв изопачен начин опасността, която се излъчваше от нея, бе част от привлекателността ѝ.

Докладът на екипа, направил първоначалния оглед на местопрестъплението, който лейтенант Андерсън послушно изпя. Думите оставяха човек с впечатлението, че убийството е изпълнено от нает професионалист: "Дори сифоните на мивките в банята и кухнята бяха изтъркани."

Фактите, които свързваха липсващите възпитанички на "Мейпълшейд": еднаквите спорове с родителите им, арогантните искания, замислени да бъдат отхвърлени; познанството на момичетата с Хектор, "Кармала Фешън" и тайнствения фотограф Грегорио.

Мрачната прогноза на Джак Хардуик: "По всяка вероятност вече са мъртви."

Личната трагедия на Родригес, подклаждана от ужасните събития в случая, който разследваше.

Гърни чуваше дрезгавия му, напрегнат глас толкова ясно, все едно капитанът седеше до него в колата. С такова напрежение трептеше ластик, опънат до скъсване, който въпреки това не успява да обхване всичко. Или човек, който е твърде тесногръд и не притежава необходимата гъвкавост да асимилира случайните събития в живота му.

Което пък накара Гърни да се замисли съществуват ли наистина случайни събития. Не се ли поставяме ние самите чрез собствените си действия в позицията, в която се намираме? Не зависи ли всичко от нашия избор, от приоритетите, които си определяме? Усети, че му се гади, и внезапно осъзна причината: идентифицираше се с Родригес – обсебен от кариерата си полицай и баща, който не разбира какво се случва с детето му.

И точно тогава – все едно бурята, предизвикана от това прозрение, не му стигаше, все едно някакво злостно божество искаше да сътвори инцидент, който най-точно да подхожда на бушуващите в Гърни емоции – блъсна сърната.

Тъкмо бе подминал знака, на който пишеше "Навлизате в Браунвил", но самото градче не се виждаше. Вляво, край реката, се виждаха само обраслите с трева останки на отдавна изоставена ферма, а вдясно се издигаше склонът на покрит с дървета хълм. Една средно голяма сърна изскочи от гората, поколеба се за миг и после се втурна през пътя. Намираше се на достатъчно разстояние пред него и нямаше нужда дори да намалява скоростта. След миг обаче зад нея се появи малкото ѝ – а тогава вече бе твърде късно да натисне спирачките. И макар че веднага с всичка сила изви волана наляво, чу и усети ужасния тъп удар.