Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Докато седеше на пейката край езерото, здрачът бързо преминаваше в мрак. Крехкият лунен сърп, който едва се подаваше иззад тежките облаци, хвърляше съвсем слаба светлина и придаваше нереални очертания на света наоколо.

Болката в ръката му се беше върнала. Беше все така непостоянна и очевидно нямаше връзка с положението на ръката, с ъгъла, под който я държеше и напрежението на мускулите.

Усещането засилваше раздразнението, което изпитваше от отношението на Холдънфийлд по телефона, от собствената си войнственост и крайната реакция на Ким.

Наясно беше с две неща – два факта, които си противоречаха. Първо, хладната и изчерпателна обективност винаги е била в основата на успеха му като детектив. Второ, в момента обективността му беше под въпрос. Подозираше, че бавните темпове на възстановяването му, усещането за уязвимост, впечатлението, че го изтласкват отвъд страничните линии – страхът, че вече не е на мястото си – го бяха изпълнили с тревога и гняв, които лесно биха могли да замъглят преценката му.

Разтри ръката си от лакътя до китката, но това не облекчи болката. Сякаш източникът ѝ се намираше другаде, може би в някой прищипан нерв на гръбначния стълб, а мозъкът му погрешно локализираше възпалението. Напомняше на ситуацията с шума в ушите, при която мозъкът погрешно възприема някакво неврално смущение като отекващ тенекиен звук.

И въпреки всичко, независимо от съмненията, тези термити на несигурността, ако трябваше да заложи всичко на една карта, би се обзаложил, че в случая с Добрия пастир има нещо съмнително, нещо, което не се връзва. Финият му усет за несъответствията никога не го бе подвеждал и не смяташе, че...

Мисълта му бе прекъсната от звука на стъпки, който идваше някъде откъм плевнята. Погледна в тази посока и забеляза малка светла точка, която се движеше из пасбището между плевнята и къщата. След малко осъзна, че вижда светлинката на фенерче, носено от човек, който върви по пътеката през ливадата.

– Татко? – гласът беше на Кайл.

– Тук съм – подвикна в отговор Гърни. – При езерото.

Лъчът на фенерчето се приближи и го освети.

– Има ли животни тук нощем?

Гърни се усмихна:

– Не и такива, за които би представлявало интерес да те срещнат.

Миг по-късно Кайл стигна до пейката.

– Имаш ли нещо против да поседна?

– Естествено, че нямам – Гърни се премести, за да му направи място.

– Човече, ама тук наистина е тъмно като в рог! – От другата страна на езерото се разнесе някакъв шум, нещо беше паднало сред дърветата отвъд. – Ох, мамка му! Какво беше това, по дяволите?

– Нямам представа.

– Сигурен ли си, че в гората няма животни?

– В гората е пълно с животни. Сърни, мечки, лисици, койоти, рисове.

– Мечки?!

– Черни мечки. По принцип са напълно безопасни. Освен ако нямат малки.

– И наистина имате рисове?

– Един-два, да. Случвало се е да видя един на светлината на фаровете, докато карам нагоре по хълма.

– Леле! Това си е доста диво. Никога не съм виждал рис, не и истински.

След тези думи замълча за минута. Гърни тъкмо се канеше да го попита за какво размишлява, когато той продължи:

– Наистина ли смяташ, че в случая с Пастира има нещо повече, отколкото подозират хората?

– Възможно е.

– По телефона звучеше много уверен. Струва ми се, че затова Ким се разтревожи толкова.

– Ами...

– Добре, какво според теб пропускат всички?

– Колко знаеш за този случай?

– Както ти казах преди вечерята – всичко. Или поне всичко, което показваха по телевизията.

Гърни поклати глава в тъмното:

– Странно... Не помня да си се интересувал толкова по онова време.

– Е, интересувах се. Но е логично да не си спомняш. Имам предвид, че всъщност никога не беше с мен.

– Бях, когато идваше през почивните дни. Или поне в неделите.

– Физически присъстваше, но сякаш... Не знам, сякаш умът ти винаги беше зает с нещо много важно.

След известно мълчание Гърни му отговори със запъване:

– А и... предполагам... че след като се хвана със Стейси Маркс... не си идвал толкова редовно през уикендите.

– Не, предполагам, че не.

– Поддържаш ли връзка с нея, откакто скъсахте?

– Не съм ли ти разказвал?

– Мисля, че не.

– Стейси напълно се съсипа. Непрекъснато е в разни клиники за лечение. Друса се. Видях я на сватбата на Еди Бърк. Нали помниш Еди Бърк?

– Май да. Едно рижаво момче?

– Не, това е брат му Джими. Както и да е, няма значение. С две думи, Стейси е много зле.

Възцари се продължително мълчание. Мислите на Гърни се рееха – празни, неспокойни.