Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Защото живее там?

– Заради причината да живее там. Твърди, че именно там са се пресекли пътищата им с Добрия пастир и пак там ще ги събере кармата.

– И ти искаш да разговарям с този човек?

– Откачено, нали?

Каза ѝ, че ще си помисли.

– Обещавам, че ще ти се стори... интересен.

– Ще видим. Ще ти кажа после – излезе от малката кола и проследи с поглед как прави обратен завой и поема обратно надолу по тесния път.

Кратката му разходка нагоре през пасбището му помогна добре да си почине от този ден. Съзнанието му се потопи в ароматите на разбудената от ранната пролет природа: богатата сладост на влажна почва, въздухът, който бе толкова свеж, че сякаш пречистваше душата и... отнасяше всички препятствия, които пречеха на ума да съзре всемирната истина.

Или поне така му се струваше, докато Мадлин не го попита как е минал денят му, пет минути след като беше влязъл в къщата и бе отишъл в банята, за да измие лицето си.

Разказа ѝ възможно най-изчерпателно за трите странни срещи с хората, с които работеше Ким – Руди Гец и неговото момиче на ролери, Лари Стърн с неговата жилетка тип „господин Роджърс“, Робърта Рьоткер и смахнатата ѝ демонстрация на точна стрелба. Освен това ѝ разправи всичко, което му беше известно за Макс Клинтър – чудатия трагичен тип, чийто живот се бе променил завинаги заради Добрия пастир.

Седеше на масичката до френските прозорци, а Мадлин беше застанала край мивката и режеше зеленчуци върху дървена дъска.

– Ким иска да се занимавам с това още един ден. Мътните да ме вземат, ако знам какво да правя.

Мадлин отряза долната част на голяма глава червен лук.

– Как е ръката ти?

– Какво?

– Ръката. Мястото, което не усещаш. Как е?

– Нямам представа. Тоест... не съм... – не довърши, а започна да разтрива китката си и мястото над нея. – Добре е... без промяна, като че ли. Защо питаш?

Тя завъртя лука в ръката си и обели двете твърди външни люспи.

– А болката отстрани?

– В момента не ме боли. Тя не е постоянна. Ту се появява, ту изчезва.

– Май спомена, че е през десетина минути?

– Приблизително.

– Днес колко пъти те заболя?

– Не съм сигурен.

– Не си сигурен дали изобщо си усещал болка?

– Не мога да преценя.

Мадлин кимна, разряза една зелена тиквичка през средата, намести половинките на дъската и започна да ги реже на полумесеци.

Той примига, вгледа се в нея, после прочисти гърло.

– Значи смяташ, че трябва да се съглася Ким да ме наеме за още един ден?

– Да съм казвала нещо подобно?

– Така ми се струва.

Последва дълго мълчание. Мадлин наряза един патладжан, една жълта тиквичка и една сладка червена чушка, после събра всичко в голяма купа, отнесе я до печката и започна да изсипва съдържанието ѝ в дълбокия тиган със загрята мазнина.

– Тя е интересна млада жена.

– В какъв смисъл?

– Умна, привлекателна, амбициозна, фина, енергична – не си ли съгласен?

– Хмм! Да, определено не е повърхностна.

– Може би трябва да я запознаеш с Кайл.

– Със сина ми?

– Не познавам друг Кайл.

– И какво те кара да смяташ, че те двамата...

– Просто мога да си ги представя заедно, това е всичко. Различни характери са, но са на една и съща вълна.

Той се опита да види тази хипотетична химия в евентуалната им връзка. Отказа се след по-малко от минута. Твърде много възможности, твърде малко данни. Завиждаше на способността на Мадлин да използва интуицията си. С нейна помощ тя преминаваше през неизвестните, които за него бяха непреодолимо препятствие.

„Стигнахте желаната дестинация.“

Джипиесът на Гърни току-що го бе довел до необозначено кръстовище, където тесен черен път пресичаше асфалтираното шосе – същото шосе, по което беше карал в продължение на повече от три километра, без да види нито една къща, която да не е пред срутване. От едната страна на черния път имаше отворена метална порта, а от другата се извисяваше безжизнен дъб, очевидно ударен от светкавица. Към белязания му ствол с гвоздеи беше прикован човешки скелет (или, както допусна Гърни, много убедителна имитация). На врата му беше окачена табела с ръкописен надпис: Последният нарушител . След онова, което бе научил за Макс Клинтър досега (включително впечатлението, получено от сутрешния разговор с него), табелата и надписът не представляваха голяма изненада.

Гърни сви по изровения черен път и малко по-късно прекоси голямо езеро по нещо като примитивен бент. Продължи през гъсталак от кленови дръвчета и накрая спря пред дървена хижа, построена върху малко по-издигнато и сухо място, заобиколено отвсякъде от вода и блатна трева. Самата постройка беше оградена със странна ивица оплетени тревни откоси, опасани с телена мрежа. Пътеката до вратата на колибата минаваше директно през треволяка, отделена от него само с дълга ограда от двете страни. Гърни оглеждаше всичко това и се чудеше каква точно е целта му. В този миг вратата се отвори и на малкото каменно стъпало пред нея излезе мъж, облечен в камуфлажни панталони и риза в шокираш контраст с ботушите от змийска кожа на краката му. Погледът му беше твърд.