Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Изкрещя – яростен, животински звук, който превърна съставляващата го дума в мълния, огласила цялото помещение. Нямаше нищо общо с човешка реч. Това, което извика, бе УМРИ. Едновременно с това рязко вдигна оръжието и сякаш без изобщо да се прицелва, изстреля всичките петнайсет куршума за по-малко от четири секунди, както прецени Гърни.

След това бавно свали пистолета и го остави на масата, свали очилата и антифоните и прилежно ги окачи на стената. Пресегна се към ключа и мишената започна да се плъзга от другия край на коридора към масичката. Рьоткер внимателно я откачи и се обърна. Видът ѝ внушаваше, че напълно се владее. Вдигна мишената, така че Гърни да я огледа. Областта, където обикновено се целеха стрелците – центъра на тялото, беше непокътната. Всъщност по цялото „тяло“ нямаше нито една дупка от куршум, с изключение на средата на челото. Тя буквално липсваше.

1Предпазители за уши. – б. пр.

Ким и Гърни пътуваха с маздата през малкото, почти несъществуващо селце Пийкок към окръжната магистрала, която – след серия редуващи се хълмове и долчинки – в крайна сметка щеше да ги отведе до Уолнът Кросинг. Беше малко след пет часа, облаците все повече оредяваха, а мъглата най-сетне се беше разнесла.

– Аз се стреснах доста повече от теб от тази случка – отбеляза Гърни.

Ким го стрелна преценяващо с поглед:

– И заключи, че съм била свидетел на това и преди? Прав си.

– Затова ли ѝ предложи да ми покаже стрелбището си? За да видя лично малкото ѝ представление?

– Да.

– Е, наистина ми направи впечатление.

– Искам да видиш всичко. Или поне толкова, за колкото ти стигне времето.

Смълчаха се. На Гърни му се струваше, че вече е видял много. Беше му трудно да повярва, че Кони Кларк е звъннала едва предната сутрин. Затвори очи и се опита да внесе ред в потока от наблюдения и разговори. Зави му се свят. Проектът беше странен. Собственото му участие в него беше странно.

Когато се събуди, колата тъкмо завиваше по тесния път, водещ към дома му.

– Божичко! Нямах намерение да спя.

– Сънят е хубаво нещо – отвърна Ким уморено и сериозно.

В този миг на един насип пред тях изскочиха три сърни.

– Някога блъскал ли си сърна? – попита тя.

– Да.

Нещо в тона му я накара да го изгледа любопитно. Беше се случило преди шест месеца. Една кошута излезе от гората вляво от шосе 10, прекоси пътя точно пред колата му и навлезе в полето от другата страна. И точно когато Гърни минаваше, сърнето ѝ се втурна през шосето след майка си.

Гърни потръпна при яркия спомен за удара. Отбивка. Спиране. Слизане от колата. Връщане назад. Малкото разкривено тяло. Широко отворените безжизнени очи. Сърната, застанала в полето и загледана назад. Чакаща. И сега усещаше тъгата и ужаса, които го изпълниха тогава.

Минаха покрай възвишение, на което се виждаше западнала ферма с десетина мършави крави и няколко ръждясали коли.

– Разбираш ли се със съседите си? – попита Ким.

Гърни издаде особен звук, нещо средно между сумтене и смях:

– С някои – да, с други – не.

След около осемстотин метра вече виждаха края на пътя и червената плевня на Гърни близо до езерото.

– Спри, за да сляза – каза той. – Искам да повървя пеша. Това ще ме разсъни и ще ми помогне да подредя мислите си.

Ким се намръщи:

– Тревата е мокра.

– Няма значение. Вкъщи ще си събуя обувките.

Тя спря пред вратата на плевнята и изключи двигателя, но без да отмества ръка от контактния ключ. Гърни не слезе веднага от колата, а изчака на мястото. Усетил бе, че иска да му каже нещо.

– И така... – започна Ким, след което млъкна и опита още веднъж. – И така, какво ще правим от тук нататък?

Той сви рамене:

– Нае ме за един ден. Този ден свърши.

– Има ли шанс да получа още един?

– С каква цел?

– Да поговориш с Макс Клинтър?

– Защо?

– Защото не мога да го разбера. Имам чувството, че знае нещо за случая на Добрия пастир. Нещо ужасно. Само че не мога да определя дали става дума за реални факти, или това е някаква негова откачена измислица, някаква самозаблуда. Помислих си, че след като и двамата сте бивши полицаи, може би ще разговаря по-открито с теб... особено ако мен ме няма, ако сте само двамата и си говорите като ченге с ченге.

– Къде живее?

– Ще го направиш ли? Ще се срещнеш ли с него?

– Не съм казал подобно нещо. Попитах къде живее.

– Недалеч от езерото Каюга. Съвсем близо до мястото, където спретнал онова убийствено преследване. Заради това донякъде се притеснявам, че не е съвсем добре с главата.