Глен Купър - Ще дойде дяволът

Стълбите отведоха Микаела в лабиринт от килери с провизии, натъпкани с консерви и сушена храна. Тя се усети, че гладно чете етикетите, и напразно се огледа за отварачка, за да отвори една консерва праскови.

Чу как някой ахна зад нея и се обърна. Видя едра жена с готварска престилка, която изглеждаше толкова шокирана, колкото вероятно и самата тя. Жената изписка и тътри да бяга, но Микаела хукна след нея с консервата праскови и я повали с един удар по тила. Жената се блъсна в един рафт и завлече на пода със себе си провизии за цял месец.

Елизабета чу кратък писък и силен шум откъм кухнята. Сви се зад една голяма ориенталска ваза, в случай че някой влети в столовата, но още няколко минути всичко остана спокойно. Тя внимателно влезе в кухнята. След като не видя нищо, стигна до килерите, където откри една едра готвачка да лежи в безсъзнание; гърдите ѝ се надигаха от стонове и хъркане. От едната страна имаше стълби за към избата. Елизабета каза кратка молитва и се втурна към тях, като се питаше какво е сполетяло жената.

Микаела излезе от кухнята и се озова в антрето, просторно помещение с мрамор и резбовани мебели. Промъкна се тихо, опита една врата, която се оказа заключена, после друга. Втората беше отключена. Тя я побутна сантиметър по сантиметър, за да не изскърца.

През пролуката видя голяма зала с грамадна камина, а след това забеляза полуголото тяло на пода.

Вмъкна се вътре и тихичко заключи вратата. Тялото лежеше неподвижно, кашмиреният пуловер беше вдигнат около гърдите, а панталоните бяха смъкнати на глезените. Тя бавно се приближи и изруга пред гледката, която се разкри пред очите ѝ.

Дълга безжизнена опашка.

Елизабета мина тичешком през коридора в мазето, расото ѝ метеше бетонния под. Изведнъж нещо я накара да се закове на място. Обувките на Микаела! Тя се сви от страх, но продължи към помещението със сандъците, влетя вътре и започна да вика сестра си.

Подът беше осеян с дъски от пръсналия се сандък; варовита пръст и древни кости.

Видя ръка, очевидно още топла, да стърчи изпод сандъка и едва не изпищя, но после въздъхна с облекчение, когато видя на един от пръстите голям мъжки пръстен.

„Микаела, къде си и какво си направила?!“

Микаела се въоръжи с ръжена от камината и отново провери дали всички врати са заключени.

Погледна телефона — де да знаеше словенския спешен номер! Точно в този момент телефонът иззвъня и тя отскочи от него, все едно беше навита на кълбо усойница.

Дръжката на една от вратите изскърца.

Тя си пое дълбоко дъх, отключи, стисна ръжена и го вдигна високо над главата си.

Дръжката се завъртя и вратата се отвори.

Микаела замахна — но в последната секунда зърна черния ръкав на монашеско расо.

Дзадзо тичаше. По това време на деня движението беше натоварено и той мислеше, че ще стигне по-бързо пеша, отколкото с автобуса. Започна да съставя план. Щеше да си вземе колата, да тръгне на север и да кара с всички сили към Словения. С повечко късмет щеше да стигне в Блед преди полунощ. Щеше да поиска да говори с Крек. Хората му сигурно щяха да повикат властите и те щяха да го арестуват, но какво друго му оставаше? Той беше полицай и това беше единствената му следа.

Мобилният му телефон изпиука.

Той го извади от джоба си, както тичаше, но се закова на място при вида на номера.

929295

Номерът на Крек!

— Да? — попита предпазливо, задъхан от тичането.

Шепотът, който чу, беше объркан, дори обезумял.

— Дзадзо! Аз съм!

Боже! Елизабета! Сякаш му трябваше цяла вечност да отговори.

— Господи! Ти си в Словения! С Крек!

— Как разбра?

— Няма значение. Добре ли си?

— Да! Не! Той е мъртъв. Аз го убих, Дзадзо!

— Господи! Микаела добре ли е?

— Да, заедно сме. Съжалявам, че трябва да шепна, но се крием. Хората на Крек са навсякъде, но не знаят, че той е мъртъв.

— Добре, слушай. Ако там сте в безопасност, не мърдайте. Ще се обадя на словенската полиция.

— Не, Дзадзо. Аз ще им се обадя. Ти трябва да отидеш във Ватикана.

— Защо?

— В Сикстинската капела има бомба, сигурна съм. Трябва да отидеш там! Трябва да спреш конклава!

Дзадзо беше на Виа Гарибалди. Покрай него профучаваха коли и мотори. Той зяпна телефона си за миг, после натисна бутона за бързо набиране на Лоренцо. Отговори му гласовата поща.

Опита инспектор Лорети.

И там гласова поща.

Беше на три или четири километра от Ватикана — прекалено далеч, за да тича.

Импулсивно стъпи на платното и разпери ръце пред приближаващия червен мотор хонда 1000. Мотористът почти изгуби контрол и спря половин метър преди да го удари. Ядосано свали каската си и започна да псува.